В средата на 1958г. Джак Килби бил само на 25 години и отскоро работел като инженер в компанията Тексас Инструментс, затова нямал право на лятна отпуска. Той прекарал лятото си работейки по проблем наречен „тиранията на числата“, който тормозел компютърните инженери по това време. Проблемът се състоял в това, че учените не можели да увеличат производителността на дизайните си поради големия брой компоненти, от които се състояли и трудоемкия процес по сглобяването им.
Килби търсил по-компактен начин за това и използвал германиева пластинка, върху която монтирал всички компоненти. На следващата година компанията представя първата в света интегрална схема. Няколко месеца след Килби, друг американец, Робърт Нойс, изобретява подобна схема и след няколко години заедно с Гордън Мур основава компанията Intel.
Intel
13 години след изобретяването на интегралната схема, американската компютърна компания Intel представя на света първия микропроцесор – номер 4004. Оказва се, че до появата му се стига след преговори между Intel и японската компания за производството на калкулатори Busicom.
Поради невъзможността на новооткритата компания да покрие нуждите от по-голям брой различни чипове, те разработили универсален чип, който да бъде програмиран за изпълняване на различни операции. Понеже поръчката била външна, американците поискали изключителни права върху чиповете, които произвеждали за Япония и поради финансовото положение, в което се намирала Busicom тогава, закупили новия чип от тях за 60 000 долара.
Законът на Мур
Съоснователят на компютърния гигант Intel, Робърт Мур още през 1965г. забелязал нещо много интересно. В течение на 8 години той наблюдавал как броят компоненти в една интегрална схема се удвоявали всяка година и базирайки се на това дал прогноза, че тенденцията ще продължи поне още десетина години. От там идва и Законът на Мур, който се отнася до непрекъснатото усъвършенстване на производството на интегрални схеми. За негова изненада обаче, това явление не траело 10 години, а повече от половин век, та чак до днес, като прогнозите са да продължи до 2020г.
Еволюцията на компютрите
Всички сме чували за Джон Атанасов – изобретателят на първия електронен цифров компютър в света. Една нощ през 1937г. той бил обсебен от идеята за създаването на такъв компютър и в един крайпътен бар в Илинойс след няколко бърбъна се почувствал уверен в идеите си. С помощта на студента по електроинженерство Клифърд Бери и заем от 650 долара, той създава компютъра ABC (Atanasoff-Berry Computer). За съжаление през 1941г. започва Втората световна война и Атанасов прекъсва работата си и не успява да патентова изобретението си.
ABC тежал 320кг. и се състоял от над 300 електронни лампи, 1.6км кабели и бил с размерите на голямо бюро. Машината имала достатъчно изчислителна мощ за решаването на сложни алгебрични уравнения – днес това го правят и обикновените калкулатори. От тогава насам компютрите се усъвършенстват с все по-бързи темпове, а с тях се увеличават способностите и сложността на изкуствения интелект.
През 1951г. Марвин Мински и Дийн Едмъндс създават първата изкуствена невронна мрежа, която насочва дигитален плъх през лабиринт. Четири години по-късно програмистите Алън Нюел, Хърбърт Саймън и Дж. К. Шоу създават първата програма с изкуствен интелект, подражаваща човешката способност за решаване на различни проблеми. След тях Артър Самюел написва първия компютърен шах, който за отрицателно време успява да се научи как да победи създателя си. Последните 60 години са изпълнени с много такива имена, които допринасят изключително за развитието на технологии, които днес приемаме за даденост.
Роботът
Като много други неща в историята, и терминът „робот“ за първи път се използва в научната фантастика. Чешкият писател Карел Чапек е първият, който говори за роботи в пиесата си „R.U.R.“ от 1920г. Там той разказва за изкуствени хора, наподобяващи андроиди, които постепенно започват да променят поведението си и придобиват емоции и чувства. Те се усъвършенстват до такава степен, че стават неразличими от хората.
Идеята за автоматизирани машини, наподобяващи животни и хора не е никак нова и присъства още при древните цивилизации. Най-ранните данни за подобни изобретения включват изкуствените гълъби на Архит, птиците на Мо Дзъ и Лу Бан, автоматизираната пиеса на Херон и много други. Те обаче били повее като играчки и на хиляди години от истинските интелигентни роботи.
През вековете много учени и изобретатели се захласвали по идеята за автоматизирани машини, като самият Леонардо да Винчи прави няколко детайлни скици на средновековни роботи. Няколко века по-късно човечеството преживява две световни войни, които допринасят за появата и развитието на много нови технологии. Първите роботи, демонстриращи комплексно поведение са дело на Уилям Грей Уолтър от Бристол, който през 1948 и 1949г. създава Елмър и Елзи – те усещали светлината и можели да си взаимодействат с чужди обекти.
Истинският модерен робот обаче е представен 5 години по-късно. Изобретателят Джордж Девол и инженерът Джоузеф Енгелбергер се виждат на по питие през 1956г. и обсъждат надълго и нашироко труда на Айзък Азимов. Именно писателят въвежда термини като „роботика“ и „позитронен“, както и „Трите закона на роботиката“.
Очевидно вдъхновени от мисленето на Азимов, двамата откриват първата компания за комерсиални роботи, които нарекли с името „Unimate“, a Енгелбергер останал в историята като бащата на роботиката. Първият им робот е закупен от General Motors и не приличал на тези, които сте виждали във филмите. „Unimate“ бил използван за разнасяне на горещи отливки през охлаждаща течност до работници по производствената линия. Макар експериментален модел, той се оказал голям успех и предизвикал невиждан бум при големите корпорации, които масово започнали да изкупуват роботи на цени от по 100 000 долара.
С разрастващия се пазар и големите инвестиции в роботиката, през следващите години се появили роботи, които можели да извършват най-различни операции, а интересът на учените към самостоятелно опериращите машини нараствал с всяка изминала година. Машините започнали да приличат на хората и основните усилия вече били насочени към копирането на човешкото поведение и мисъл.
През последните 50 години компютърните технологии се развиват до толкова, че позволяват създаването на все по-комплексни и близки до човека роботи. Модели като ASIMO, iCub и iQue вече могат да ходят и да се движат като хората и имат интелекта на малко дете. Способни са да научават нови думи и предмети и постоянно да обогатяват речника си. С всеки изминал ден те стават все по-интелигентни и ни приближават към апокалиптичните сценарии от филми като „Аз, роботът“ и „Изкуствен интелект“.
Сингулярност
Произхождайки от Закона на Мур, през 90-те години американският автор и учен Рей Курцвейл публикува няколко известни труда, в които говори за ерата на интелигентните машини. Изучавайки подобренията в компютърния шах, той успява да предрече, че до 1998г. компютърът ще може да победи най-добрия играч. През Май 1997г. шампионът Гари Каспаров е победен от компютъра Deep Blue. Курцвейл е убеден и в разрастването на Интернет, който по онова време е използван от едва 2.6 милиона души. Може би най-интересните му размисли обаче засягат бъдещето на хората и машините.
Така наречената сингулярност описва предстоящ момент, когато изкуственият интелект ще надмине човешкия. Това обаче не означава просто по-умни машини. От последвалите събития ще зависи съдбата на човешката раса.
Сингулярност е термин, който за първи път е използван от научнофантастичния автор Върнър Виндж през 1983г. Той пише:
[quote]Скоро ще създадем интелект, по-висш от нашия. Когато това се случи, човешката история ще достигне точка на сингулярност – интелектуален преход, неизбежен като центъра на черна дупка, когато светът ще премине отвъд нашите разбирания.[/quote]
Идеята е, че когато успеем да създадем по-умни от нас машини, това би означавало, че те ще могат да се подобряват, създавайки дори по-интелигентни версии на себе си. Тогава експоненциалният растеж на изкуствения интелект ще следва Законът на Мур и човечеството ще навлезе в ера на технологично развитие, което е извън всички представи.
Сингулярността се отнася не толкова за развитието на свръхинтелект, макар това да е в основата на идеята, колкото до момента, в който ще сме неспособни да предвидим какво следва. Представете си, как би се почувствал един първобитен човек в нашето време. Той няма да има никаква представа как би изглеждал света след десет години. По същия начин и машините ще са способни да създават неща, които са извън въображението ни.
Единственото, което можем да предвидим е, че растежът би продължил с невиждани темпове. Щом компютрите надвият човешкия мозък и придобият самосъзнание, те ще започнат да подобряват интелекта си и ще извършват мисловни процеси стотици и хиляди пъти по-бързо от нас. Учените спорят по въпроса дали това развитие има граница, но дори и да е така, машините ще бъдат толкова интелигентни, че ще извършват една година човешка мисловна дейност за секунди. Тогава не е толкова трудно са си представим, че една програма ще е способна да се самоусъвършенства стигайки до безброй заключения и възможни изходи.
Нова ера
Интересно е, че подобен развой на събитията и развитие на технологиите биха могли да са от полза и за човешкия ум. Някои учени смятат, че тогава ще можем да използваме свръх модерната технология, за да подобрим собствения си интелект, променяйки структурата на мозъка или пък осъществявайки директна връзка с машините.
Къде обаче е границата и как ще разберем дали сме я преминали? Дали ще са просто някои подобрения в основните човешки способности или ще можем да изключваме емоциите си, виртуалната реалност ще е неразличима от действителността, ще контактуваме помежду си само с мисълта си и ще се превърнем повече в роботи, отколкото в по-развити хора?
В един такъв свят разбира се, няма причина да смятаме, че по-висшият изкуствен интелект, способен да съществува като самостоятелна и саморазвиваща се система, ще има какъвто и да било интерес към нас. Дори тогава човекът би бил излишен, защото не би имал какво повече да предложи.
Колко близо е сингулярността?
Истинският въпрос е дали подобно нещо ще се случи наистина. Само защото някои прогнозират така, това не означава, че са прави. Дебати се водят постоянно, като има много противници и поддръжници на теорията за технологична сингулярност. Основните аргументи срещу нея са, че всъщност не се наблюдава по-голям технологичен напредък и развитие през последните години – дори обратното.
За това говори Джонатан Хюбнър – физик от Центъра за въздушна отбрана към Пентагона в Чайна Лейк, Калифорния. Той изучавал броят на значими открития на глава от населението. Използвайки за източник книгата „История на науката и технологиите“, Хюбнър стигнал до заключението, че пикът на изобретенията е бил през 1873г. и от тогава насам технологичното развитие се забавя.
Стойността, която Хюбнър определя за настоящето е 7 значими технологични открития на милиард човека за година – също както е било през 17-и век. Така до 2024г. се очаква скоростта на технологичното ни развитие да е същата като през 9-и век.
Джонатан предлага две възможни обяснения: икономиката и размерът на човешкия мозък. Или не си струва инвестирането в иновации, които няма да имат добра печалба, или вече сме научили почти всичко, което можем да научим и откриването на нови неща става значително по-трудно.
Бен Джоунс от Северозападния университет в Илинойс е съгласен с Хюбнер, сравнявайки проблема с този на Червената кралица от „Алиса в Огледалния свят“ – трябва да тичаме все по-бързо и по-бързо, за да останем на същото място. Той обаче смята, че причините са други.
Неговата теория е, че първите изобретатели са избирали по-лесните и сигурни идеи – един вид са откъсвали ябълките, които са били по ниските клони на дървото. Така през следващите векове учените трябва да полагат все повече усилия за решаването на по-трудни проблеми. Огромният обем от информация, който постоянно се увеличава пък означава, че човек трябва да учи и отделя много повече време, за да достигне до настоящия момент в технологичния напредък и да е способен да изобрети нещо ново.
Оказва се, че не е трудно да оборим тези твърдения. Нормално е изобретенията и пробивите в научната сфера да ни се струват все по-малки и незначителни – все пак сме стигнали до квантовата физика, та дори и отвъд Слънчевата система. По-малките открития лесно могат да останат незабелязани в така сложните и обширни сфери на модерната наука.
Разбира се има много различни доводи, както в подкрепа, така и против теорията за неизбежната сингулярност и никой не може да докаже със сигурност дали това ще се случи ли не.
Бъдещето на човечеството
Според Курцвейл компютърните системи ще достигнат капацитета на човека през 2020г, а 9 години по-късно ще разкодираме човешкия мозък, прекрачвайки границата на въобразимото – идеи като връзка човек-машина вече ще са напълно възможни и ще навлезем в невиждан технологичен подем, когато бъдещето ни и развоя на събитията са изключително неясни.
Независимо дали ще изберем да му се доверим или не, едно е сигурно – дали ще е след 10 или след 100 години, човечеството ще бъде изправено пред избор, който ще определи бъдещето ни. И ако действително доживеем до технологична сингулярност, три са най-очевидните възможности.
1. Позитивна сингулярност – преход към по-висше и интелигентно общество. Това ще позволи на всеки човек да изпита впечатляващ напредък и да преживее драматично самоусъвършенстване отвъд познатите граници. Тук човекът все още успява да си съперничи с машините.
2. Негативна сингулярност – апокалиптичен сценарий на самоунищожение, породено от изключителния технологичен прогрес, при който човекът вече е излишен. Безсилни сме пред свръх еволюцията на изкуствения интелект.
3. Бягство – оттеглянето на човечеството към по-традиционна форма на общество за няколко хилядолетия. Такова, което ще ограничи технологиите, които биха могли да доведат до горните два варианта. С още няколко хиляди години опит човекът вероятно ще може да се справи с притежаването на подобна сила.
Какво ще се случи обаче, ако навлезем в позитивна сингулярност? Не е ли това най-добрата ни възможност? Доста може да се поспори по този въпрос. Трудно е да си представим какво можем да очакваме в един такъв на пръв поглед фантастичен свят. Ще можем ли да заменим телата си с по-добри, запазвайки най-същественото – човешката душа?
Ако съдбата на органичния човек е да бъде заменен от изкуствени същества, които са по-способни от еволюиралите маймуни, можем ли поне да ги създадем така, че да се мислят за хора?
Или както предлага Теяр дьо Шарден, всички ще се обединим в едно цяло, притежаващи знания и възприятия присъщи само на боговете? Това обаче не прави ли машините следващите хора? Тези, които ще искат да ни достигнат и ще се боят от нас, да не ги нараним или изоставим?
Във всеки случай идеята за сингулярност е увлекателна и макар да предполага някои доста лоши изходи за нас, също така ни вкарва в работилницата на Създателя, където всичко е възможно.
