След началото на арабската инвазия през VІ век под властта на исляма попаднали не само Палестина, Сирия, Иран и Централна Азия, но и цяла Северна Африка, както и по-голямата част от Пиренейския полуостров.
И макар по-нататъшната експанзия на арабите да била спряна от българи и византийци през 718 г. при Константинопол и през 732 г. от франкския майордом Карл Мартел при Поатие, Пиренеите остават под арабско иго цели 800 години.
Скоро обаче сред поробителите започнали разпри и християните успели да си възвърнат част от окупираните земи. Така започнала Реконквиста – процесът на освобождаване на християнските територии, който продължил 8 века и завършил официално едва през 1492 г.
Първоначално натискът на арабите бил спиран от астурийците, както и от франките, които основали Барселона – но скоро цялата тежест на Реконкистата паднала върху раменете на самите испанци. На север възникнало кралство Памплона, чиито владетели започнали освобождаването на полуострова. През XI век кралството се разпаднало и на негово място се появили 4 феодални образувания, сред които графство Барселона и кралство Арагон.
Арагонските владетели постигнали значителен успех в борбата срещу кордовските халифи и техните съюзници. В тази борба значителен принос имали алмогаварите – смели и безмилостни воини. Те водят названието си от арабската дума „ал-мугавари“ („сеещи ужас“). Целта на такива отряди, вербувани по правило от местни планинци, били разузнаване, грабеж и партизанска война. Арагонските крале започнали да набират тези воини през ХІІ век. Тези отряди обаче все пак се сражавали не толкова за християнската идея, колкото за грабежи и плячка.
Алмогаварите били вербувани сред арагонци, наварци, каталунци, баски и всички останали, които искали да се присъединят – понякога сред тях се срещали дори мюсюлмани. Нещо повече, сред тези разбойници можело да има и хора с благороден произход, които на пръв поглед нямали място сред такава съмнителна компания.
Постепенно обхватът на задачите на алмогаварите се разширил, те все по-често тръгвали на поход заедно с кралската армия, участвали в битки и обсади. Свикнали на трудности и като не изисквали издръжка и заплащане, понеже се изхранвали от грабежи и плячка, алмогаварите станали важен елемент от военната машина на Арагон, а след това и на Кастилия.
Първоначално те били лека пехота, която не била предназначена да участва в полеви сражения – основните им предимства били тяхната бързина и неуловимост. Докато врагът се насочвал към мястото на поредното нападение на алмогаварите, те вече успяха да се скрият в планините или на съюзна територия, като действали на малки дружини.
Основните оръжия на алмогаварите били ловно копие и широк нож, наподобяващ мачете, дротици (леки копия за хвърляне), понякога арбалет. Защитно въоръжение: кожени ръкавици и ботуши, лек плетен щит. Плетена ризница, както и шлем, имали малцина, обикновено главатарите.
Силните страни на алмогаварите били вродената им смелост, опитът, натрупан за десетилетия войни с арабите, сплотеността и верността към онзи, които ги наемал. Самите им „работодатели“ ценели еднакво с техните бойни умения, също евтината цена за наема им, както и ниската цена на издръжката. Било изключително трудно да ги предпазят от грабежи; затова, щом войната свършела, гледали да ти отпратят някъде по-далеч от собствените земи. И въпреки, че до истинското възраждане на пехотата в Европа било още много далеч, алмогаварите успешно се сражавали по цялото Средиземноморие. Служели също по корабите, където от тях формирали абордажни команди.
След като се сражавал с арабите в Европа, арагонският цар Педро III предприел експедиция до Тунис през 1280 г., а оттам пренесъл бойните действия на територията на Сицилия. Въпреки невзрачния си вид, наемниците се оказали отлични бойци, като неведнъж разгромявали врага. Именно по това време начело на алмогаварите се оказал един талантлив командир, благородник, авантюрист и кондотиер – бившия тамплиер Роджер де Флор, чиято кариера била еднакво блестяща и кратка. Капитанът успял да спечели доверието на алмогаварите, които били готови с него да влязат в огън и вода – характерна черта на тези воини, които държали на верността си към своя предводител.
През 1302 г. войната в Сицилия приключила и алмогаварите останали без работа. И тогава де Флор се обърнал към Византия, която се нуждаела от помощ срещу османските турци. Роджер де Флор със своя отряд, наречен Голямата каталунска дружина, се качил на кораби и поел на изток – към Босфора и Дарданелите.
Този поход не донесъл щастие на самия Роджер. През 1305 византийците го примамили в засада в Адрианонопол и го убили. Дружините му обаче успели да се организират и дори да завладеят Атинското херцогство, като го превърнали за 70 години във васално на кралство Арагон.
–
