Дали Атлантида е съществувала, все още е обект на ожесточени спорове между привържениците на традиционната и алтерантивната история. Но, така или иначе, за нея се разказват толкова странни подробности, че си заслужава поне замислянето по въпроса. При това разказите са не само от един източник.
Според разказа на Платон в диалога „Критий“, жителите на Атлантида завладели цяла Европа, Мала Азия, Палестина и по-голямата част от Северна Африка. След това започнали да застрашават Египет, но в крайна сметка били победени от обединена гръцко-египетска армия.
Хрониките разказват за войната на египтяните с мистериозния народ „ханебу“ (букв. – „тези, които следват своите кораби“). Техните представители били високи около 180 сантиметра, докато древните египтяни, с изключение на фараоните, не надвишавали 160 сантиметра. Не е странно, че „морските народи“ изглеждали на египтяните като великани.
Но едно могъщо племе рязко се отличавало сред всички. Цял раздел в диалога „Критий“ на Платон е посветен на описанието на въоръжените сили на Атлантида на върха на нейното могъщество. Само офицерите в сухопътната армия на атлантите били 60 хиляди, а общо тя наброявала 700 хиляди войници. Военноморските сили на Атлантида били най-големите в света. Те се състоели от 1200 кораба, чиито екипажи наброявали 240 000 души.
В интерес на истината, има големи възражения по начина на изчисляване – някои изследователи смятат, че тълкуването на цифрите на Платон е завишено 10 пъти; което, имайки предвид размерите на познатите ни от реалната история тогавашни армии, е доста вероятно…
През 1213 г. пр. Хр. на 90-годишна възраст починал могъщият фараон Рамзес II. На трона го наследил също старик по тогавашните мерки – 60-годишният Мернептах. Всички го смятали за слаб и нерешителен владетел. Въодушевени от този ход на събитията, атлантите разработили план за комбинирана атака срещу Египет откъм морето и сушата с цел пълното завладяване на страната. Техни съюзници били либийският цар Мерей и „морските народи“, съсредоточени в Палестина. През пролетта на 5-та година от управлението на фараона Мернептах, 1186 кораба на Атлантида излезли от базите си на островите Кипър и Родос. Бойните кораби на египетския флот опитали да предотвратят нахлуването на вражеската армада, но били бързо разгромени и понесли чудовищни загуби.
Десантът на атлантите в делтата на Нил, близо до пристанищния град Просопис, не срещнал сериозна съпротива. Но веднага щом се приближили до стените на града, те били посещнати с градушка от стрели на елитни части египетски стрелци. По онова време, с все още недостатъчно развито защитно въоръжение – брони и ризници, лъковете били страховито оръжие. Докато обърканите атланти се мятали под градушката стрели, изведнъж били нападнати от пристигналата египетска армия. Заклещени на тясна ивица между крайбрежието и египетските войски, неспособни да извършат широка маневра поради смъртоносните облаци стрели, атлантите се оттеглили към корабите си, като загубили няколко хиляди убити, ранени и пленени на бойното поле.
След тази битка фараонът Мернептах изпратил армията си на запад към либийците. Кървавата битка на 15 април при крепостта Перите продължила 6 часа. Египтяните убили около 9000 врагове. Също толкова били пленниците, на 2500 от които били отсечени ръцете като наказание за нападението срещу Египет. „Морските народи“, базирани в Палестина, сами започнали да се колебаят дали трябва да продължат войната след военните неуспехи на атлантите. Победата на Мернептах над атлантите, либийците и „морските народи“ е възпята в дълги йероглифни надписи в Египет. Главно място в тях е отредено на бога Птах, който се явил в съня на фараона и му връчил меча на победата.
Но атлантите се завърнали отново след 30 години – още по-многобройни. „Папирусът на Харис“ разказва за огромните облаци от пепел откъм Средиземно море, които покрили цялата нилска долина. Това се случило по време на коронацията на фараона Рамзес III. След като напуснали средиземноморските острови и брегове, на свой ред и „морските народи“ тръгнали на поход покрай сирийския бряг. Атлантите плавали с корабите си към Египет.
Тази коалиция се различавала от предишната, която воювала с фараона Мернептах. В нея липсвали ахейци и други гръцки племена, които сега били съюзници на Египет като елитна сухопътна сила за ръкопашен бой.
На 8-та година от възцаряването на Рамзес III той пресрещнал враговете в местността, където се намира днешният град Ел-Аламейн. Битката била ужасна, но египтяните победили благодарение на решаващите действия на гръцката пехота. Загинали около 130 хиляди воини от „морските народи“.
Същата година егиетският флот нанесъл решаващо поражение на корабите на Атлантида в устието на Нил. Това била една от най-великите победи в историята на войните. След битката пред фараона довели 20 хиляди пленници-атланти, които били кастрирани.
Рамзес ІІІ с основание се гордеел със своята велика победа и построил в нейна чест храмовия комплекс в Мединет-Абу. Рисунка там ни показва египетски чиновник с дъсчица за писане; той брои отрязаните фалоси на атлантите, които образуват куп, по-голям от човешки ръст.
Много векове по-късно първосвещеникът на храма превел за важен гост от Гърция – атинския политик Солон, йероглифния писмен доклад относно тази война. С този превод Солон се завърнал в родината си, а историята на египетската война срещу Атлантида станала достъпна за философа Платон. От своя страна самият Платон, както посочва Плутарх в своите „Жизнеописания“, „допълнил“ и в много отношения „редактирал“ трактата на Солон. По този начин Мернептах, Рамзес III и Платон поотделно описали различните етапи в една и съща голяма война, всеки от своя гледна точка.
А споровете за Атлантида не утихват и досега.
