Битката при Кана е най-голямата през Втората пуническа война (218 – 201 г. пр. н. е.) между Рим и Картаген – както и забележителен пример за военно изкуство.
Римляните имали намерение да нахлуят в Картаген – но картагенският пълководец Ханибал Барка ги изпреварил, преминал Алпите и сам навлязъл в Италия през 216 г. Той удържал блестящи победи при река Тицин, Требия и Тразименското езеро.
Римският сенат, според приетата практика, избрал двама консули. Единият бил Емилий Павел – разумен и надежден военачалник. Но негов колега бил Теренций Варон, който, без да има талант на пълководец, самоуверено искал да се сблъска с Ханибал в генерално сражение.
Римската армия била огромна – 80 000 души пехота и 6 000 кавалерия.
Ханибал разполагал с двойно по-малки сили – само 40 000 войници и 10 000 конници. Но главното му предимство било, че действал по ясен, категоричен план. А при римляните двамата консули се редували да командват през ден – и всеки имал свое виждане как да се воюва.
Емилий Павел нямал желание да дава битка на Ханибал при селището Кана – теренът бил равен и много удобен за опитната картагенска конница. Но бил задължен да се подчини, когато Варон в „своя“ ден за командване – 2 август 216 г пр. н. е., повел войската през малката, плитка река Ауфид при Кана.
Полето край Кана днес
Картагенската армия била построена във формата на леко извита напред дъга – в центъра леката пехота, съставена от испанци и гали. Тежко въоръжените картагенски пехотинци се намирали по фланговете. Така Ханибал имал слаб център – но силни флангове.
Битката започнала именно по фланговете. На лявото римско крило конницата се биела равностойно срещу тази на Ханибал, без да отстъпва. Но на десния фланг картагенската кавалерия разгромила напълно римляните.
В центъра римските легиони громели испанците и галите, чийто полумесец постепенно се превръщал в равна линия и вече се огъвал назад. Но не се разкъсвал – което било най-важното.
Обаче по фланговете тежката картагенска пехота устоявала на натиска, без да отстъпи нито крачка. По този начин римляните фактически влизали в огромна фуния подир отстъпващите испанци и гали – а картагенските пехотинци се озовали от двете им страни.
Така римляните се озовали обградени от три страни – по фронта отпред, отляво и отдясно. В този момент откъм тила им връхлетяла картагенската конница, която окончателно била разгромила противостоящата й римска кавалерия.
Сега вече римляните били обкръжени отвсякъде като в огромен „котел“. Това означавало най-страшното – техният двоен числен превес бил премахнат като фактор в битката. Така само легионерите, които били по външната линия на обкръжението, можели да се бият. Другите, вътре в обкръжената площ, виждали само гърбовете на предните – и фактически повечето време не участвали в сражението.
Нещо повече – съотношението в броя бойци се обърнало в полза на Ханибал. Картагенците били по-многобройни от римляните по външната линия на обкръжението. По този начин близо 3/4 от римската армия била обречена на бездействие – докато цялата сила на картагенците се стоварвала върху римляните по външния периметър, които гинели едни след други, без да има накъде да отстъпят
Поражението в битката при Кана било ужасно – най-голямото в цялата история на Рим. Загинали над 60 хиляди римляни. От картагенците паднали около 8 хиляди бойци.
Сред малкото оцелели бил консулът Теренций Варон, който с неблагоразумието си изложил своята родина на тази ужасна беда. С още 70 конници той приел позора да се върне жив в Рим.
Ханибал изпратил в Картаген няколко големи делви, напълнени със златни пръстени, снети от ръцете на убити римски сенатори и военачалници.
А битката при Кана до ден-днешен се изучава във всички военни академии по света.
Ханибал с пръстените отнети от убитите римски конници, статуя от Себастиан Слодц, 1704, Лувър.
