Когато кажем думата „бизнес“, веднага си представяме офиси, хора зад компютри, банкови трансфери и т.н. Това е в наши дни. А как ли се е правел бизнес в Древен Вавилон? Разбира се, някои ще се усмихнат: „Какъв ти бизнес? Нали са писали върху глинени плочки?“
Впрочем, писането върху глинени плочки е било доста трудно изкуство, което изисквало време, сили и желание, за да бъде овладяно. Много по-лесно било да се наеме писар. По онова време, както и днес, личният секретар (писарят) бил незаменим спътник на деловия човек. Освен писарите, малцина тогава владеели грамотността. Дори царете смятали за достойно да се похвалят, че умеят да четат и пишат. Но, въпреки това, жителите на древна Месопотамия са ни оставили в наследство голям брой документи, свързани с търговски сделки. Закон, приет там през 2000г. пр. Хр., гласял, че всяка сделка, дори и най-малката, трябвало да бъде надлежно документирана и подписана от страните и свидетелите.
Само за сравнение: „Статут за мошеничеството“, който изисква договорите да бъдат в писмена форма, в Англия бил приет едва през XVII век!
Тук възниква логичен въпрос. За какви подписи говорим, щом почти никой, освен писарите, не можел да пише? Въпреки това, древните намерили просто и остроумно решение: всеки носел своя подпис на врата си. Това бил малък каменен печат с емблемата на собственика (битова или религиозна сценка). Когато документът бивал изготвен, договарящите се страни и непременно свидетели трябвало го подпечатат – а писарят записвал имената им.
Вавилонската „борса“ се намирала до портите на града. Там се събирали хората, обсъждали актуални въпроси или чакали новини, а уличните писари предлагали своите услуги на всички, които имали нужда от тях. Разбира се, писарите държали не хартия и пера – а глинени плочки и заострени тръстикови или дървени пръчици за писане. Когато участниците в сделката стигали до устно споразумение, идвал редът на писаря. Той уточнявал необходимите данни и се захващал за работа. Макар повечето от хората, сключващи договорите, да не можели да прочетат написаното, те слагали своите печати – и готово. Понякога правели две копия от документа, за всяка от страните – но това се практикувало рядко. Обикновено се задоволявали с един екземпляр. Ала глината си е глина. Нищо не пречи на някой грамотен, но нечестен кредитор да добави няколко клинописни знака, за да промени дълговото задължение в своя полза. За да се избегне такава „фалшификация на чека“, се предвиждали специални керамични „пликове“.
Когато текстът на договора бил надлежно попълнен и заверен, а плочката – изпечена, писарят вземал друго парче глина и го разточвал на дълъг плосък лист. Сетне писарят увивал документа в този лист от все още сурова глина. Излишната глина се махала, ъгълчетата и ръбовете се запечатвали – и ето, че писарят държал същата плочка, каквато представлявал договорът, само малко по-голяма. Върху нея той пак записвал текста на договора, който отново се подпечатвал. След това всичко отивало в пещта, където фактически се увековечавало чрез изпичане. Така документът в „плика“ бил надеждно подсигурен срещу фалшифициране.
При спорове двете страни отивали при съдията, който счупвал „плика“. Тежко и горко на мошеника, ако текстовете вътре и вън не съвпадали. Защото не било възможно пликът да бъде „отворен“, за да се фалшифицира текстът вътре. Само счупване – нямало друг начин. Ако пък някой мошеник решавал да счупи „плика“, за да сложи вътре нов договор, възниквали маса проблеми: трябвало да се съберат същите свидетели и същият писар, които да запазят тайната. Естествено, това било невъзможно – все някой проговарял. Както във всички епохи: когато една тайна се знае от двама души, вече не е тайна…
Археолозите дълго време умували над въпроса: а как „пликът“ от сурова глина не прилепвал към вече изпечената плочка с договора – може би вавилонците я посипвали с някакъв прах? Накрая просто направили експеримент – и се оказало, че „пликът“ не залепва към плочката с договора. Просто не залепва – и няма нужда от никакви прахове и други хитрости.
Всичко се документирало по този начин: покупко-продажби, кредити и залози, надници и заплати, бракове, разводи, дори годежи. Благодарение на цялата тази документация днес ние имаме толкова добра представа за делничния живот и бизнеса в Древен Вавилон, сякаш сме пътували дотам с машина на времето.
