ное. 21, 2019
152 Views

“Да сънуваш Портокалия” – игрален филм за приключенията на български емигранти в Португалия (по едноименния роман на Любомир Чолаков)

Автор:

Разговаряме с Любомир Чолаков, автор на книгата “Да сънуваш Портокалия”, по която е направен и едноименния филм “Sonhar Portukalia”. Разказът е за приключенията на двама българи, тръгнали да емигрират от България. От него ще разберем и повече подробности за причините, довели до написването на книгата, за самите приключения, както и защо филмът е направен не от български, а от португалски екип.

Ситуацията е и абсурдна, понеже филмът не може да се гледа в България, защото нито една телевизия не проявява интерес за неговото излъчване.

– Филмът “Sonhar Portukalia” е направен по Вашия роман „Да сънуваш Портокалия“. Бихте ли разказали как се стигна до написване на книгата?

– Това е една смешна и забавна история. През 2002 г. ситуацията в България беше доста трудна за хората, които се занимават по някакъв начин с литература или с друга дейност, имаща отношение към културата (не, че сега е особено лесна). И, разбира се, човек трябва винаги да търси някакъв изход, а не да седи със скръстени ръце и да чака спасението да му падне от небето. Известно време бях в положението на Атос от „Тримата мускетари“, който, нали помните: затваря се със съответното количество бутилки и чака екипировката да му дойде отнякъде. При него нещата се получават, но при мен, може би защото не живеем в мускетарските времена, не потръгнаха. Ясно беше, че така няма да стане. В този момент един мой братовчед също се чудеше накъде да захване, след като малкият му автомобилен бизнес беше западнал. Оказа се, че имаме познат, който работи в Португалия, той обеща да ни намери нещо – и тръгнахме. Лошото беше, че вечерта преди тръгването познатият ни се обади, че самият той е уволнен и не може да ни помогне с нищо. Но понеже вече бяхме натоварили колата – един стар раздрънкан опел, производство 1982 г., с одеяла, консерви и тъ нъ,  и бяхме вложили целия си наличен капитал в предстоящата експедиция, не ни оставаше нищо друго, освен да тръгнем. На тъмно, напосоки, без контакти и връзки, без да познаваме никого, абсолютно никого в Португалия – но веднъж решено, вече нямаше връщане.

При това положение беше естествено да попаднем в най-различни интересни и любопитни ситуации, много от които днес ми изглеждат просто комични, но тогава носеха сериозни рискове. На няколко пъти по време на пътуването опелът щеше да се разпадне (достатъчно е да кажа, че в един момент гореше 50 литра бензин на 100 км (!)), без малко не ни арестуваха във Франция и Испания, между Сарагоса и Мадрид свършихме всичко: газ, бензин, храна, кафе, цигари, изядохме дъвките на закуска, не говоря въобще за пари, които бяха само мечта. А това беше в самия център на Испания, без да знаем езика! Разбира се, най-рискованото беше, че отивахме просто „в Португалия“, без там да познаваме абсолютно никого. Сякаш това беше някаква обетована земя! Когато се озовахме на португалската граница, сякаш чак тогава ни просветна: „Е, и? Сега какво, като никой не ни чака с португалска бъклица, хляб и сол? Въобще, какво, като е Португалия?“

Най-странното и интересното е, че за самите нас точно така се получи – обетована земя. Там намерихме начин да излезем от цялата тази авантюристична история и да стабилизираме донякъде нещата. А самата Португалия се оказа невероятна и вълшебна страна, която завинаги остава в сърцето ми. Впрочем, както и в сърцето на всеки, който поне веднъж я е посетил, и не непременно при такива необичайни обстоятелства…

Значи книгата описва вашите преживявания и филмът разказва за тях?

– Тогавашната ни експедиция за мен приключи неуспешно и след известно време трябваше да се завърна – кому в Португалиия е притрябвал български литератор? Общи работници също си имаха предостатъчно. Та, когато се върнах в България и разказвах на приятелите си тези приключения, всички биваха единодушни, след като приключеха да се кикотят: това трябва да се опише! Разбира се, кикотеха се само, защото на чужд гръб и сто тояги са малко…

Така се стигна до книгата „Да сънуваш Портокалия“, която е своеобразен роман-пътепис – нямаше нужда да се измисля кой знае какво, документалният елемент сам по себе си беше доста екзотичен. Впрочем, това се оказа и доста трудно: документалното, на което държах, за да се получи една малка достоверна история от епопеята на съвременната българска емиграция, да бъде съчетано с художествена измислица. А без художествена измислица не може, казал го е още Марк Твен: „Винаги добавяйте по малко лъжа за по-голяма правдоподобност!“

А как се стигна до създаване на филма?

– Това също е доста странна, да не казвам в днешен стил: „шантава“, история…

Тогава в Португалия престоях 3 месеца, още не бяхме в Европейския съюз и това беше максималният срок, в който имахме право да останем, ако нямахме законна работа. С незаконната нямах проблем, но законната определено беше такъв.

Но съдбата ни бе завела в един мистериозен, тайнствен португалски град – Томар. В случая „тайнствен“ е точно казано и от чисто формална гледна точка: в самата страна той носи почти официалното название „най-тайнственият град в Португалия“ (A cidade mais misteriosa em Portugal). За това си има сериозни основания… Причината е, че тази държава е основана някога от рицари-тамплиери, а резиденцията на португалския клон на Ордена на тамплиерите се намирала именно в замъка Томар. Между другото, за разлика от останалите европейски страни, португалския клон на Ордена никога не е бил закриван, а просто са го преименували на „Орден на Христос“; по-късно именно неговите членове са извършили Великите географски открития. Вашку да Гама, Бартоломеу Диаш, херцог Албукерке и всички други португалски мореплаватели и откриватели са рицари на Ордена на Христос. Инфантът Енрике (принц Хенрих Мореплавателят) е бил негов Велик магистър и е живял 40 години в замъка Томар. Впрочем, Орденът на Христос съществува и в наши дни…

А понеже се смятало, че тамплиерите са пазители на Светия Граал, и така или иначе, наистина били оцелели само в Португалия, легендата разказва, че и до днес Светият Граал се пази под олтара в тяхната резиденция – замъка Томар. Единственото сигурно във всичко това е, че, кой знае защо, до ден-днешен никой не се е осмелил и все още не се осмелява да копае под олтара. А иначе археолозите са разкопали навсякъде другаде в замъка и около него…

И така: двамата с братовчед ми и с раздрънкания опел производство 1982 година пристигаме от Балканите и се чучнахме баш насред цялата тази мистика, тамплиери, средновековни замъци, легенди, рицари, принцеси – ум да ти зайде! Впрочем, за пръв влязохме в Томар привечер и, без все още да зная нищо, само като видях великия замък, облян в светлини и с развяващи се знамена по кулите, в ума ми прищрака: „Тук ни чака Нещо, което НЕ Е е от малките и дребни неща!“

После, когато след три месеца се завърнах в България, установих, че всичко това не се забравя лесно. Пътеписът си беше пътепис, той беше отделна история – но всичките тези рицарски и тамплиерски истории просто не можеше да бъдат подминати току-така. И понеже имам известно отношение към драматургията, написах една концепция за екстериорен (извън театрална зала) спектакъл, който трябваше да бъде с продължителност между 1 седмица и 1 месец, с героите и сюжетите от легендите за крал Артур и рицарите на Кръглата маса. Такъв рицарски град си беше готов мизансцен за такива истории. Чрез мои познати в Португалия представих проекта на общината в Томар, но, както можеше да се очаква, след около месец ми съобщиха, че идеята е отхвърлена. Естествено, беше разбираемо, бюрокрацията е еднаква във всички страни и на никого не му се занимава със съмнителни авантюрни начинания, при това предложени от тъмни балкански субекти… Е, отписах проекта и това беше.

Но можете да си представите изненадата ми, когато след около месец телефонът звънна и моята позната от Томар доста развълнувано ми съобщи, че от тази идея се е заинтересувал един португалски театър и неговите шефове искат да дойдат в България, за да разговаряме. Дойдоха, уцелиха баш Гергьовден, та имаше с какво да се отстрамим – печени агнета и прочее. Свързах ги с тукашни колеги-театрали, също и с НАТФИЗ, всичко беше синхронизирано и координирано, оставаше само да се започне. Но, както често се получава, парите препънаха проекта. Различните инстанции се скараха кой колко да плаща – и той беше благополучно погребан. Още ме е яд!

Но покрай всичко това бях поканен в Португалия, в кино-театралната асоциация „Фатиаш де Ка“ (Fatias de Cá). Оказа се, че това е, буквално казано, невероятен театър. Носят се слухове, че само в Германия имало още един такъв… Неговите представления се изнасят не в зала, а винаги на открити пространства, в дворци или замъци. Спомням си как правихме спектакъла „Следите на драконите“ по романите на Урсула ле Гуин от цикъла „Землемория“. Това беше една обширна каменна кариера с размери километър на два, където са открити следи от динозаври. Участваха около 120 души, от тях 80 мотоциклетисти, спектакълът продължаваше 6 часа. И всичко това без да е „шоу“ или карнавал – а обикновен театрален спектакъл, тоест, не съвсем обикновен…

Някъде, ако се изнесе екстериорен спектакъл, той се превръща едва ли не в уникално събитие, еднократно, за което говорят месеци, ако не и години. А такива спектакли на „Фатиаш де Ка“ са по 2-3 всяка седмица!

В процеса на работата ми с този необикновен колектив те се заинтересуваха от пътеписа ми, който беше публикуван тогава в издателство „Интервю-прес“. Но понеже беше на български, трябваше да им го разказвам. Това ставаше по време на дълги вечéри в замъка Томар, на трапези със средновековни ястия, някои доста странни: например, еленово и глиганско месо със сосове от ягоди и къпини…

По същото време книгата излезе и на португалски. Така се появи идеята да бъде екранизирана. Работата по филма започна през 2011 г., екипът снимаше в България, Франция, Испания, Португалия. Работата доста се проточи и филмът беше готов през 2017 г. Премиерата му се състоя в Лисабон, сред публиката имаше много българи-емигранти, които по време на прожекцията едновременно плачеха и се смееха. Това беше и най-голямата награда за нас. На излизане от салона мнозина споделяха: „Вие сте разказали нашата история, с нас също се случваха такива неща…“.

Филмът е създаден от португалски екип. Това добре ли е? Така по-добре ли се предава духът, усещането на книгата и цялата история, отколкото ако филмът беше направен от български екип?

– Не бих казал. Мисля, че щеше да спечели, ако участваха и български актьори. Но, за съжаление, вече бях водил португалците в България, отначало те искаха с участието и на български театър да направят по книгата театрален спектакъл с помощта на Европейската комисия по културата. В хода на тези си контакти контактуваха с наши театрали и останаха доста разочаровани. Затова решиха спектакълът да бъде „Бурята“ на Шекспир, който получи помощ 100 хиляди евро от Еврокомисията и беше направен с участието на театри от Португалия, Полша, Великобритания и Япония.

А за моята книга остана вариантът да бъде екранизирана – може би това наистина се оказа по-добър вариант. Но, що се отнася до участието на български актьори, уви: вече посрещаха доста негативно самото споменаване на такава идея.

Научихме, че филмът все още не се разпространява в България. Не е ли това жалко и защо така се получава?

– Определено смятам, че е жалко. Не бих искал да самохвалствам с художествените качества на филма – някой може да го хареса, друг не. Но има нещо, което е факт: това е единственият, поне доколкото зная, пълнометражен игрален филм в историята на българското кино, който е финансиран и сниман изцяло и напълно само от чужденци, а разказва българска история с български герои и персонажи. Впрочем, изразих се неточно: „в историята на българското кино…“. Той, за съжаление, така и няма нищо общо с българското кино, а просто разказва за българи, български истории и проблеми, за български преживявания, страсти и емоции. Само, дето за тези неща разказват чужденци, които играят българи.

Не зная защо не може да бъде показан в България. Предложих го на БНТ – дори не получих отговор. Никакъв отговор. Това също е някаква загадка: например, в Португалия, ако напишеш или предложиш нещо в някоя инстанция, винаги получаваш отговор. Независимо какъв е отговорът, но той винаги се дава, при това с аргументи. Явно нещата опират до обикновено възпитание…

Предложих го също и на някои частни телевизии, но всички те искат да им се плати за излъчването. Е, и тук разговорът приключваше.

Засега българските зрители могат да видят само рекламния трейлер в You Tube, като потърсят там Sonhar Portukalia.

Но все още не оставям надеждата, че ще дойде ден да го видят и на телевизионен екран.

Трябваше ли да отидете в Португалия, за да се върнете в България? А още повече, че книгата, а след това и филма, като че ли нямаше да се получат, ако бяхте останали там?

– Всъщност, нито романът, нито филмът щеше да ги има, ако не бях заминал. Романът – защото просто нямаше да има материал за него. А пък да снимаш български филм, ако не си член на някоя от, образно казано, нашенските културно-мафиотски структури, е мисия почти невъзможна… Но преди всичко става дума за самото вдъхновение, с което ме заредиха моите авантюрни перипетии. Освен това, не мога да не бъда благодарен, че в Португалия сметнаха за възможно както да издадат романа и да снимат филма, така и да поставят някои от моите пиеси.

Колкото до завръщането: половината от времето ми минава тук, половината там. Някога, като млад, една от мечтите ми беше да живея интересен живот. Не можех да си представя, че ще го прекарам на едно место, самата мисъл за това ми беше нетърпима. Тази мечта се сбъдна. Но, разбира се, истинските приключения не са в пространството и времето; те са вътрешни, в мисълта и духа. Обаче, нали след като се изживеят и осмислят тези вътрешни приключения, авторът трябва да покаже резултата от тях на своите зрители? Съдбата и Португалия ми дадоха тази възможност – която не ми беше дадена в България; освен това, ми помагат да бъда в постоянно движение. За което съм благодарен на орисията ми, която някога ме заведе в тази приказна страна.

– Благодаря за разговора, желая ви успех в работата и с нетърпение ще чакаме филмът да бъде излъчен и тук, в България!

Репортер: Борислав Киров
Забранено е копирането в други сайтове и медии.

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu Title