Още от Ранното Средновековие до края на ХІХ век армиите на бойното поле се различавали по цвета на униформите си. Това се налагало не просто по дизайнерско-естетически събражения, а повече по чисто практическа необходимост – в целия този исторически период сраженията се водели на едно бойно поле, върху което войските трябвало да бъдат управлявани. За да бъдат управлявани, трябвало пълководците да ги различават. Това ставало най-лесно чрез цвета на униформите.
Постепенно през ХVІІІ век се достигнало до следната неофициално обявена традиция: всяка армия има свой собствен преобладаващ цвят. Англичаните били толкова известни с цвета на своите униформи, че войниците им направо били наричани „червените куртки“. Французите се спрели на синьо-бялото съчетание с червени елементи. Австрийците обличали войниците си целите в бяло. В руската армия преобладавал зеленият цвят.
Но в края на ХІХ-ти и началото на ХХ век на бойното поле се появили картечниците. С появата на това ново оръжие станало ясно, че войниците трябва не да изпъкват на бойното поле, а точно обратното – да се скрият от смъртоносния дъжд от куршуми. И, естествено, трябвало да се помисли за нови цветове на униформите, които да направят бойците трудно забележими в различна природна среда: лете и зиме, сред окопната кал, върху пясък, в гори, шубраки и треви. Зеленият цвят се наложил като основен, но униформите станали също сиви, кафяви, бежови. Все пак това било недостатъчно, за да маскира боеца. Тогава станало ясно, че са необходими камуфлажни (маскировъчни) бойни дрехи.
До началото на Първата световна война всички държави облекли армиите си в монотонно-едноцветни униформи. Изключение направила Франция – там експериментирали с различни камуфлажни цветове. Освен това, французите, които се стремели да поддържат гордия си военен дух, настоявали военните да оставят предишната великолепна синьо-бяло-червена комбинация във войнишката униформа. Но след поредица поражения през 1914 г. „цивилните гарги“ трябвало да си затворят устата и френските военни също се „скрили“ от врага.
Въобще, Първата световна война силно повлияла и върху еволюцията на полевия камуфлаж. Воюващите използвали всичко, което можело да ги скрие от вражеските разузнавачи и наблюдатели.
Пак по същото време за пръв път се появили съчетания от камуфлажни петна с различни цветове върху военната техника: артилерия, танкове, щитове на картечници и т. н. Германците проявили „творчество“ в това отношение, като нанесли разноцветни маскировъчни петна дори върху каските на войниците си.
После между двете световни войни повечето държави създали собствени разновидности на маскировъчни униформи, които не се използвали широко, а се давали само на елитните части: парашутисти, разузнавачи и диверсанти.
Камуфлажите постепенно се превърнали в истинско творчество, съответно получили и собствени названия. Така, например, Италия разработила камуфлажа M1929 Telo mimetico, Германия – Splintertarn, СССР – „Амеба“.
През Втората световна война камуфлажите запазили „авторските“ си национални специфики. Германците разработили над 10 различни вида маскировъчни униформи, но ги използвали доста ограничено – главно за специални части от SS, парашутисти и разузнавачи. Най-популярен бил камуфлажът Erbsenmuster.
До 1945 г. Червената армия също притежавала редица разновидности на камуфлажни платове – но не разполагала с досатъчно време да се организира масовото производство на маскировъчни униформи. Затова съветските камуфлажи „Широколистна гора“ и „Палма“ били давани само на разузнавачите, които имали за задача дълбоко проникване в немския тил.
В Англия маскировъчни униформи Denison получили единствено командосите, а в САЩ отново се облагодетелствали морските пехотинци – та къде там без тях? През 1942 г. в Тихия океан те получили якета, комбинезони и калъфи за каски с камуфлажа Duck Hunt. Освен това, американците се изхитрили, като новата маскировка била двустранна: от едната страна преобладавал зелен цвят, а от другата – пясъчно-жълт. Това давало възможност бойците, в зависимост от конкретната ситуация, да се слеят с пясъка на плажа или сред гъсталака в тропиците.
След разгрома на фашистка Германия войните по света не се прекратили. Въпреки, че различията на водещите световни сили не прераснали в нова мащабна война, регионални сблъсъци има и до днес по цялата планета. Това доведе до появата на много различни видове камуфлажни модели, които отделните държави не се колебаят да заимстват от противниците си. Така, например, френската армия хареса камуфлажния костюм Lizard, използван от северовиетнамските специални части. Модифицирана версия на камуфлажа Tiger Stripe пък използваха въоръжените сили на Южен Виетнам. Подобен камуфлаж се появи и в американските специални части.
В края на 1940-те години американските военни постепенно преминават от едноцветната „маслина“ към новия ERDL – маскировъчен костюм, създаден от лабораторията за изследвания и технически проекти на армията на САЩ. Първите ERDL са пуснати през 1948 г., но стават основен камуфлаж едва през 1968 г. Впоследствие развитието на този модел доведе до създаването на прочутия Woodland и неговия „пустинен“ колега 6-color Desert. Постепенно в САЩ опростиха този камуфлажен модел, като премахнаха „шоколадовите“ нюанси. Появи се 3-color Desert. В различни форми тези камуфлажни костюми бяха копирани от онези държави, които искаха войниците им да приличат на на американски (Полша, ЮАР, Китай, Франция и др.).
Англичаните, със свойствения им консерватизъм, решиха, че не е интересно да се копира от други. Затова в средата на 1960-те години в Англия се появява камуфлажният модел DPM. В различни комбинации той претърпя 4 „преиздания“ (през 1968, 1976, 1984 и 1995 г.), освен това се сдоби с висококачествен аналог в пясъчна разцветка – Desert DPM.
Английските парашутисти обаче се заинатиха и до последно използваха цветовете на униформата си от Втората световна война. Те се оказаха най-упоритите пазители на бойните традиции. Така, де: неслучайно парашутистите във всички армии се смятат за елитни воини.
