Вече е ставало дума за прословутите дантелени яки на Ренесанса – тези разкошни и до голяма степен екзотични части от облеклото на онази епоха, чиято мода била обхванала почти цяла Европа. Но малцина знаят, че след настъпването на Новото време – чието условно начало е около 1500 г., са водени истински „дантелени войни“.
В словосъчетанието „дантелени войни“ някои виждат само напомняне за епохата, когато все още не всички войници носели униформи. Други визират тогавашните благородни правила на войната, чрез които в рамките на възможното пазели войниците, а избягването на прекалено кървави битки се смятало за важна заслуга на пълководците. Но през ХVІ и ХVІІ в. се водели „дантелени войни“ и в съвсем буквалния смисъл на думата.
Появила се най-напред през ХV-ти век в Италия, дантелата бързо се превърнала в масова европейска мода. Като начало и двата пола започнали да носят яки „раф“,след това – сменилите ги т. нар. на шивашки жаргон „плосколежащи“ яки. Днес едва ли ще видите портрет от онова време без яката „раф“, наричана още „воденичен камък“. Прическите, дори обувките, се украсявали с дантелени розетки. Освен това, дамите използвали дантели за украса на рокли, шапчици и касинки, а кавалерите – за широкополите си шапки и спуснатите горнища на живописните ботуши-ботфорти. Проблемът бил, че подобна мода струвала невероятни пари.
В разходите на английския крал Чарлз ІІ се наложило да се намеси самият парламент на държавата. Когато кралят пожелал нова дантелена яка за някакви придворни тържества, парламентът решил, че разходите за нея са разорителни и посъветвал монарха… да изпере старата.
Цели градове и села в Холандия, Централна Германия и по долината на италианската река По се занимавали с тъкане на дантели. Не е изненадващо, че тези региони се оказвали в центъра на разнообразни въоръжени конфликти, които влезли в историята като „дантелените войни“. Възможното заграбване на купища готови изделия, които стрували теглото си в злато, а и завладяването на териториите, където се произвеждали, заедно с техните майстори – опитните производители на дантели, станали постоянни причини за избухването на военни действия. Родината на „малиновата дантела“ – градът Малин (Мехелен), многократно бил превземан от различни войски: трофеите били крайно примамливи.
Пагубната страст към италиански, холандски и фламандски дантели разорявала цели семейства, затова владетелите на Франция и Англия най-накрая забранили техния внос. Тутакси възникнала чудовищна по размерите си контрабанда на дантели, сравнима днес само с търговията с наркотици. Във Франция през целия ХVІІ век забраната била въвеждана три пъти, и всеки път без успех. Затова чуждестранните дантели, вкарани контрабандно, били публично изгаряни – както днес валяци смазват купища контрабандно внесени часовници.
В същото време протежето на кардинал Мазарин, всемогъщият министър на финансите на Франция Жан-Батист Колбер, започнал да развива много ефективно заместване на вноса: в замъка си близо до Алансон той организирал истинска школа за плетачки на дантели, като поканил за „преподавателки“ майсторки от венецианския остров Бурано. Резултатът бил, че до края на века Франция вече имала пълноценна дантелена промишленост…
С вносни или родно производство, но френските кавалери буквално от главата до петите били обкичени с дантели. При това „благородниците на шпагата“ – военните, били прочути като по-големи контета от „благородниците на мантията“ – цивилните. Военните красавци, независимо дали мускетари на краля или гвардейци на кардинала, дори на бойното поле блестели със своите бродирани в злато колани и дантелени маншети, като така същевременно подпомагали икономиката на дантелопроизводителните региони.
След като издал първия си указ срещу разкоша през 1613 г., крал Людовик XIII благоразумно уточнил, че той не важи за военните – понеже като нищо можело да избухне въоръжен бунт в защита на дантелите. Другите владетели също си затваряли очите за екстравагантностите на воините. Хората, които всеки ден рискували живота си, можели да имат малки слабости и дори да нарушават кралските укази. Това се диктувало от цялата европейската военна традиция и идвало от наемниците-ландскнехти от епохата на Ренесанса – собственици на крещящо богати костюми. На императора на Свещената Римска империя Максимилиан I се приписва фразата: „Техният живот е толкова кратък, а разкошните костюми са единственото им утешение. Би било несправедливо да ги лишим от това“. С негово решение ландскнехтите били освободени от спазване на всички закони, свързани с модата. Същото се отнасяло и за военните през ХVІІ век.
Историите за „дантелените примирия“, уж сключвани по време на тогавашните войни, за да могат офицерите, които се сражавали без почивка, да изперат и изсушат многобройните си дантели, най-вероятно са само романтични легенди от ХІХ век. Но мнението, че съвременната мъжка вратовръзка произлиза от дантелените вратовръзки на наемниците от ХVІІ век, най-вероятно е достоверно.
През 1635 г. Франция – участничка в Тридесетгодишната война, вербувала хърватски наемници, които били в постоянен конфликт с Хабсбургите, чиято империя по онова време включвала Хърватия. След битката при Рокроа през 1643 г., където французите разгромили прочутата испанска пехота, наемниците били събрани в специален кавалерийски полк на „кралските хървати“, който получил девиза „Nuc pluribus impar“ („Както никой друг“). Тяхната слава на отлични воини се затвърдила, а външният им вид се превърнал в пример за подражание – по-конкретно, силно впечатление правели снежнобелите им копринени шалове, украсени с елегантна рагузинска дантела (до 1918 г. Дубровник се наричал Рагуза). Те били бързо възприети от френските офицери, които ги нарекли „krvat „(от собственото название на хърватските бойци – hrvat) или „cravate“, както и до ден-деншен се нарича вратовръзката на френски. Новият елемент в мъжката мода бил възприет от придворните контета, които предпочитали изцяло дантелени вратовръзки.
Людовик XIV, който се възкачил на трона през 1643 на петгодишна възраст, след като пораснал, въвел специална дворцова длъжност „краватиер“ – тоест, завеждащ кралските вратовръзки. А преди това англичанинът Чарлз II си купил френско-хърватската модна новост за астрономическата сума от 20 лири и 12 шилинга – сега вече с пълното съгласие на парламента.
Така постепенно „дантелените войни“ след барутната си фаза навлезли в етапа на икономическа конкуренция.
–
