Институцията на диктатора се появила в Рим не по-късно от V век. пр. Хр., тогава възникнало и самото понятие. До самия край на Републиката (І век пр. Хр.) терминът „диктатор“ не е означавал политически деспот, както сме свикнали днес. Напротив, диктатурата, както казва философът Карл Шмит, е римското „средство за защита на свободата“.
Диктаторът представлявал държавник и военачалник, който се избирал от Сената по спешност и най-много за 6 шест месеца. Той служел заедно с двамата консули като техен началник или вместо тях и вместо военните трибуни.
Римляните измислили тази институция малко след свалянето на последния цар Луций Тарквиний Горди (534-509 г. пр. Хр) и създаването на републиката. Целта била в критична ситуация властта да не се споделя между няколко души, тъй като „многопартийната система“ поражда политическа борба, спорове и забавяне на действията – което е крайно рисковано в опасни времена.
Властта на диктатора се виждала като възстановената царска, но, за разлика от нея, имала своите граници. Например, диктаторът в случай на война получавал неограничени правомощия на върховен главнокомандващ, можел да екзекутира и помилва други римляни, а понякога и да разполага с държавното съкровище – но не можел да установи нови данъци или да издаде нови закони, освен ако не ставало въпрос за военна необходимост.
В същото време Сенатът и народните трибуни (те били нещо като днешните омбудсмани, но с много по-голяма власт) продължавали да работят и оставали център на политическата власт. В края на установения срок диктаторът се отказвал от своите извънредни правомощия (наричани „империум“) – военни, съдебни и други, и Рим се връщал към обичайната републиканска система на управление с двама консули и други изборни магистрати (тогава „магистрат“ било избираемо за срок от 1 година длъжностно лице, което служело безвъзмездно на държавата).
Пръв диктатор в Рим бил Мамерк Емилий Мамерцин (в 437, 434 и 426 г. пр. Хр.) – тогава римляните постоянно воювали със съседните племена. Като диктатор Мамерцин разгромил етруските, след като те нанесли тежко поражение на Рим, и превзел техния град Фидена. За това му потрябвали само 16 дни, след което той оставил диктаторските си пълномощия.
Оттогава много знатни римляни ставали диктатори и след това „подавали оставка“ – но всичко се променило, когато социално-икономическото развитие на републиката довело до поредица от политически кризи и граждански войни в периода 133 – 30 г. пр. Хр. Този дълъг процес завършил с установяването на т. нар. „принципат“ – особена форма на управление, която комбинирала монархически и републикански черти. Върховният управител бил „принцепс“, но в историографията неправилно са се наложили термините „империя“ и „император“. Първият принцепс или император бил Октавиан Август (63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр.).
Тази форма на власт сложила край на кризата, но диктатурата станала постоянна и придобила нови черти, макар и със запазването на някои републикански атрибути (Сената, например). Републиката обаче все още не била успяла да се преобразува в империя, а ролята и силата на римските диктатори вече се били променили – те се превърнали в нещо, което древните римляни изобщо не си представяли при създаването на тази институция.
Така, например, диктаторът Луций Корнелий Сула (138-78 г. пр. Хр.) далеч нямал намерение да бъде само временен главнокомандващ, който да се откаже от властта в края на войната – диктатурата му нямала никакви крайни срокове.
Същото важи и за Гай Юлий Цезар, когото някои днешни историци на Древния Рим директно определят като „монарх“.
Луций Сула, Юлий Цезар, Марк Антоний, Октавиан Август – това са вече нов тип лидери през І век. пр. Хр. Те разчитали на верността на своите легиони, на популярността си сред народа (днес биха ги определили като „популисти“, от „пополо“ – народ) и на възможността да упражняват насилие, което им осигурявала трайната военна и политическа власт. В крайна сметка, именно затова поддръжниците на републиката решили да убият Цезар, тъй като традицията вече не работела – той за нищо на света не би се разделил с властта доброволно. Оттогава думата „диктатура“ започнала да означава неограничена власт на човек, група хора или дори класа.
Но в самата Римска империя и по-късно, след нейното разпадане, концепцията за диктатура излязла от обращение – кому била нужна, след като вече имало вождове, крале, царе и императори. През Средновековието просто няма „диктатори“.
За древните думи си припомнили едва в Новото време (прибл. след края на ХVІ век), когато под влиянието на анти-християнски и анти-монархически полулегални организации като масони, илюминати и др., финансирани от големите лихварски финансови къщи, започнали да се търсят алтернативи на монархията и да се обръщат към античността. Холандската, Английската и Френската революции породили нови републики и крайно жестоки диктатури, например якобинската с нейния символ – гилотината, тази първа машина за убиване на хора.
В новото време под думата „диктатура“ се разбира метод на управление, чиято ключова характеристика е насилственото налагане на волята на управляващата личност (класа, прослойка, партия, етническа група и др.) върху всички останали. Както пише Макиавели, който е пламенен привърженик на диктатурата като ефективен начин за управление: „Диктаторът сам взема решения и наказва онези, които не се подчиняват“. Той управлява независимо от стремежите и стремежите на своите поданици, въз основа на свои лични идеи и интереси.
Историята и политологията пораждат набор от термини, които по някакъв начин се отнасят до прекомерната концентрация на власт в ръцете на един човек: диктатура, тирания, автокрация, монархия, деспотизъм, тоталитаризъм.
Любопитното е, че още Платон (429-347 г. пр. Хр.) определя демокрацията като преходно стъпало към диктатура (тогава наричана все още „тирания“) – поради възможностите на богатите (олигарсите) да манипулират и подкупват вота на избирателите. На което, за голямо съжаление, сме свидетели и в наше време.
–
