ян. 17, 2021
299 Views

Венецианските страдиоти – първата лека кавалерия на Новото време

Автор:

В историята на военното изкуство краят на Средновековието често се свързва с епохата на т. нар „Италиански войни“ – продължителен половинвековен конфликт за контрол върху богатия Апенински полуостров.

През този период значението и числеността на тежко въоръжената кавалерия от типа на френските „жандарми” започват да намаляват – а пехотата и артилерията получават качествено нова организация и обширно място на бойното поле. Дълбоките построения от типа на „баталиите“ на швейцарците и германските ландскнехти, компактните испански „терции“, мускетарските роти – всички те се превръщат в символи не само на Италианските войни, но и на възраждането на пехотата; въобще, на военната зора на Новото време.

Стратиоти – 1530 г. Уикипедия

Не трябва обаче да се мисли, че конницата съвсем изчезва от тогавашните армии. В организацията на кавалерията също протичат големи реформи: във войските се появяват нови видове конница, подобрява се въоръжението и тактиката за неговото използване. И ако германските императори успяват да създадат линейна кавалерия, способна да води огнева битка и да се бори в строго определена формация, то при леките конници всичко било доста различно.

В европейските армии от Късното Средновековие леката кавалерия по правило няма собствено тактическо значение. Нейната задача е да провежда разузнаване и рейдове дълбоко във вражеска територия. Но нито френските „рутиери“, нито английските „хобилари“, нито испанските „хинети“ можели да се сравнят с венецианските конници „страдиоти“.

Кои били те? „Страдиотите приличат на мюсюлмански конници и са облечени и въоръжени като турците, но не носят на главите си турските ленени шапки, наречени „чалми“. Те са сурови хора и спят на открито през цялата година, както и конете им. Всички са гърци, които идват от венецианските владения“ – така описва тези конници известният френски мемоарист Филип дьо Комин.

В превод от гръцки „стратиот“ означава воин, военен и дори новобранец – но по време на Италианските войни този термин придобил по-специфично значение. Италианците втвърдили произношението на думата и тези кавалеристи останали в историята като „страдиоти“.

Венеция, може би както никоя друга европейска държава, била запозната с военното дело на балканските народи, сред представителите на които имало отлични конници. Турските спахии и акинджии, гръцките акрити и стратиоти, хърватите, власите и формированията на други балканци в по-голямата си част не приличали на познатата на европейците тежка рицарска кавалерия и можело да бъдат използвани както в по-ограничени сблъсъци, така и за отвличане на вниманието на врага на бойното поле.

Първоначално страдиотите на венецианската служба били използвани в борбата срещу турските им „колеги“ по време на турско-венецианските войни, но търговската република не успяла да спре експанзията на турците, а нерядко дори им помагала – както, когато превозила с кораби султанската армия и тя изненадала при Варна войските на Владислав Варненчик и Янош Хуняди.

Много християни бягали на запад от турските кланета и се заселвали на Апенините, където постъпвали на венецианска служба. За Венеция страдиотите се оказали отлична находка, защото били подходящи не само за борба срещу турците и техните съюзници, но и против най-добрите европейски армии от онова време.

Освен това, набирането и поддръжката на страдиотите били много по-евтини от тези на италианските кондотиери, швейцарските пикинери (копиеносци с дълги копия – пики) или германските ландскнехти и рейтари. Гърците и албанците, които формирали ядрото на корпуса на страдиотите, се съгласявали да служат срещу минимално заплащане, надявайки се да се обогатят чрез грабежи. В средата на ХVІ век в Италия, Далмация и Йонийските острови живеели вече около 25 000 страдиоти и членове на техните семейства.

Типичната тактика на страдиотите били бърза, мълниеносна атака и светкавично отстъпление, ако врагът успявал да им устои. За средновековната тежка рицарска конница било невъзможно да се върне на бойното поле след отстъпление – ала за страдиотите това било част от техния тактически стандарт. Врагът, виждайки, че те бягат, се втурвал в преследване, разкъсвал бойния си строй и ставал уязвим за контраатаки. Такъв ориенталски, изтощителен стил на борба бил почти непознат на западноевропейците, което правело страдиотите истинско главоболие за противниците на венецианците.

По време на военна кампания албанците и гърците били незаменими при провеждането на разузнаване и операции по вражеските комуникации (пътищата) – страдиотите можели да действат автономно от основните сили, да провеждат бързи маршове и да избягват тежки битки. Както всяка друга лека кавалерия, разчитайки повече на собствената си скорост и изненада, те се изкушавали от блясъка на златото или примамливите богатства на вражеския лагер. Така, например, в битката при Форново-ди-Таро през 1495 г. страдиотите, вместо да довършат поражението на френския център, се втурнали да грабят обоза, като по този начин крал Карл VIII избягнал пълно поражение. Любопитно е, че именно тази битка прославила леката кавалерия в цяла Европа и скоро тя се превърнала в неразделна част от всяка тогавашна армия.

Как били въоръжени страдиотите? Типичен за XIV-XV век комплекс оръжия на лекия конник били леко копие, дълго 2.5-3 метра, боздуган, сабя или специален  меч „кончар“ за пробождане на кираси. Защитното въоръжение представлявало стоманен или ватен шлем, дебел ватиран кафтан или стоманена ризница, и голям щит „тарч“ с характерна неправилна форма, който прикривал лявата страна на тялото.

Венециански стратиот (1515 – 50). Уикипедия

По-заможните и по-добре въоръжени конници се сражавали в челните редици. Много от тях имали слуги и оръженосци, които се биели рамо до рамо с господарите си, но били доста по-зле въоръжени. Обаче с течение на времето снаряжението на страдиотите става все по-еднакво, променяйки се под влиянието на местната италианска традиция. През ХVІ век страдиотите вече били в много по-голяма степен само леки конници – бързи, маневрени, отчаяни бойци, майстори на близкия бой и фалшивите отстъпления.

През 1508 г. действията на гърците върху комуникациите на крал Людовик XII довели френската армия до прага на гладна смърт и монархът трябвало да търси сражение в неизгодни условия.

Влиянието на страдиотите върху хода на военните кампании се оказало много по-значително, отколкото биха могли да предположат много скептици – и европейските пълководци спешно се нуждаели от адекватен отговор на венецианската лека кавалерия. Най-ефективният начин за противодействие на страдиотите на бойното поле били пехотният строй, прикрит с артилерия – но не било възможно по този начин да се защитят тила и комуникациите. Затова, най-логичната стъпка било французи, испанци и англичани да копират опита на страдиотите.

Във Франция наричали техните подражатели „аргулети“ и те се оказали най-дълготрайни. В самия край на ХVІ век аргулетите, въоръжени с аркебузи, вече били част от редовната армия.

Така въпреки, че ерата на албанските и гръцките конници в Европа завършила с края на Ренесанса, страдиотите се оказали първата истинска лека кавалерия на Новото време. Техни наследници станали хусарите, уланите, конните егери, драгуните, карабинерите и шеволежерите. Но това е съвсем друга история.

loading...
Етикети:
Категория:
История
loading...

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu