Мнозина в детството си са се възхищавали на малкия Маугли, който израснал сред глутница вълци и станал водач на джунглата. Децата са си мечтали да повторят съдбата му. Но малцина знаят, че история като тази на Маугли се е случила в реалния живот – с едно индийско момче, живяло през 19 век.
В историята на Индия е имало много диви деца, открити от хора, след като са били отгледани от ранна възраст от животни – пантери, кучета и дори птици. Вълчото момче Дина Саничар е може би най-известният от тях и се предполага, че точно той е прототипът на Маугли.
През 1872 г. група ловци на територията на съвременната държава Утар Прадеш намерили диво момче в джунглата, близо до град Минспури, което се движело с вълча глутница. То се придвижвало само на четири крака и навсякъде следвало вълците. Ловците били изненадани от гледката и били решени на всяка цена да отделят момчето от животните. Когато цялата глутница влязла в бърлогата, те запалили огън отпред. След като вълците и момчето излезли оттам, ловците убили вълците и взели детето със себе си.
Мъжете завели момчето в сиропиталището в Секандра, където било покръстено и му дали името Саничар, което означва „събота“ на урду, в чест на деня от седмицата, когато бил приет в сиропиталището. Саничар донесъл само главоболия на персонала на приюта. Момчето, което изглеждало на около шест години, било с много нисък интелект. Отец Ерхарт, началник на сиропиталището, твърдял, че момчето е „несъмнено имбецилно или идиот“, въпреки че според него Саничар понякога „показва признаци на разум и може да бъде наистина разумен“. Независимо от това, въпреки всички усилия на възпитателите, Саничар никога не се научил да говори, чете и пише.
Известният детски психолог Уейн Денис цитира множеството му странни психологически черти в статията си през 1941 г в Американският вестник по психология „Значението на дивия човек“, посветена на Саничар. Денис кометира, че дивото дете живеело подредено и ядяло това, което цивилизованият човек смятал за отвратително. Според Денис, дивите деца не усещали топлина и студ и не се привързвали към хората.
Саничар комуникирал с останалите, използвайки животински звуци и продължавал да се движи на четири крака, въпреки всички усилия да го научат да ходи на два крака. Имал мускулесто телосложение.
С течение на времето Саничар успял да се научил как да ходи на два крака и дори да обличал дрехи, но ги мразел, затова ги хвърлял при първа възможност и продължавал да ходи гол.
Когато дивото момче за пръв път пристигнал в приюта, той отказал да яде готвена храна, като се съгласил да приема единствено сурова, сложена на земята и редовно точел зъбите си върху костите. Независимо от това, въпреки оскъдността на човешки качества, Саничар успял да се сприятели с друго момче. Приятелят му също бил отгледан от животни, така че децата се разбирали добре. По-големият дори научил по-малкия да пие от чаша. Тъй като момчетата израснали в дивата природа, и двамата изпитвали еднакви затруднения в общуването с хората, тази жалка прилика станала причина за тяхното приятелство.
Един от малкото човешки навици, които Саничар успял да придобие, било пушенето. Впоследствие експертите, които изследвали момчето вълк, вярвали, че именно заради тютюнопушенето той е развил туберкулоза.
През годините, прекарани с хората, Саничар дори външно не успял да придобие напълно човешки черти. Бил напрекъснато нащрек, ръстът му бил много малък, зъбите му били необичайно големи и челото му било ниско. Височината му била едва 150 см. След като прекарал по-голямата част от детството си с вълци, той се чувствал като непознат сред хората и смятал, че е принудително държан далеч от дома.
Дина Саничар умира от туберкулоза през 1895 година, когато бил на 29 години.
Приблизително на същите години, когато бил открит Дина Саничар, в Индия били намерени още четири диви деца. Един от най-известните е случаят с две момичета, Амала и Камала. Те били взети от глутница вълци през 20-те години. Тези, които ги намерили, твърдели, че момичетата консумирали само сурово месо, ходели на четири крака и виели на луната.
Именно индийските истории за диви деца са вдъхновили Ръдиард Киплинг да напише „Книгата за джунглата“, която разказва историята и приключенията на Маугли. Книгата на Киплинг е публикувана 20 години след като бил намерен Дина.
Самият автор никога не е споменавал, че създаването на Маугли е вдъхновено от Дина Саничар. Има както ясни прилики, така и разлики между Маугли и Дина.
За разлика от Маугли, Дина Саничар не е напуснал джунглата по собствена воля и въпреки всички усилия на хората за него, той не могъл да стане напълно човек.
Дина така и не успял да се почувства комфортно в човешкото общество. В известен смисъл той останал в джунглата до края на живота си. Може би е било по-добре Дина да продължи да живее там.
Историите за дивите индийски деца особено очаровали колонизаторите, чиито мисионери, войници и писатели били изправени пред въпроси за личността, докато подчинявали хората на колонията. Британската мания изглежда имала две форми: някои били очаровани от идеята и я романтизирали, докато много други искали да я реформират. Ръдиард Киплинг, живял дълги години в Индия, попаднал в първата група. Известно време след откриването на Саничар Киплинг пише любимата детска история „Книга за джунглата“, в която момчето Маугли се скита в индийската гора и е осиновено от животни, което кара някои да предполагат, че точно Саничар е вдъхновението на Киплинг. Това е фантазия за възстановяване на изгубена връзка с природния свят и за края на човешката изолация. Надзорника на Саничар, отец Ерхард, попаднал в лагера на „реформаторите“, като внимателно планирал целия „прогрес“ на Саничар.
Може би най-известният западен детски мит е митът за Ромул и Рем, близнаците, които били изоставени на брега на река Тибър, откърмени и отгледани от вълци, а по-късно се върнали в цивилизацията, за да основат Рим, така наречения епицентър на цивилизацията. Но историята на Саничар е инверсията на този разказ от диво към благородство. Неговата история разкрила, че може да се изведе момчето от гората, но не може да се извади гората от момчето. Саничар и почти всички диви деца никога не успели да се интегрират напълно в обществото, а съществуват някъде нещастно в него.
Голямата част от пропастта между дивата природа и цивилизацията е свързана с езика. Саничар така и не се научил да говори. Дивото дете предлага на изследователите резултатите от това, което – ако бъде проектирано – би било варварски експеримент в изследването на човешкото развитие. По-късно изследователите ще разберат, че има „критичен период“ за изучаване на езика. Ако го пропуснете, никога няма да го разберете напълно. Ноам Чомски не би публикувал своите забележителни Синтактични структури, където теоретизира, че езикът е от основно значение за човешкия опит. Ако хората без език бъдат изоставени на остров, казва Чомски, след поколение или две, те биха създали собствен език. Саничар може да не е говорил бъдещия си майчин език, но както Лусиен Малсън пише в книгата по психология Вълчи деца, той използвал други, „ по-груби, по-малко човешки“ форми на комуникация, които често били излияния на нетърпение и ярост. Всъщност много от тези деца, отглеждани от животни, били възприели начините на комуникация на родителите си животни: лай, вой, ръмжене и нападки.
Автор: Десислава Михалева
