Дипломация по Източния въпрос

В средата на XIX век Източният въпрос се превръща в една от най-сложните и напрегнати дипломатически теми в Европа. В основата му стои постепенното отслабване на Османската империя и нарастващите национални движения на Балканите, които поставят под въпрос съществуващия политически ред. Великите сили започват да се намесват все по-активно, като всяка от тях преследва собствени интереси, а не реално и устойчиво решение на проблемите. Именно в този контекст Русия започва да засилва своята политика по Източния въпрос, опитвайки се да възстанови влиянието си сред православните народи и да наложи идея за реформи в Османската империя.

Това обаче неизбежно води до сблъсък с останалите велики сили, които имат различни виждания за бъдещето на империята и балканските територии. Към средата на 60-те години Русия започва да става много по-активна по Източния въпрос, защото в Петербург осъзнават, че ако стоят пасивно ще изгубят огромно влияние сред балканските народи. Именно за това руската дипломация започва да настоява за по-сериозни реформи в Османската империя и за подобряване положението на християнските народи. Но тук идва големия проблем, а именно западните сили не желаят реални промени. Те продължават да поддържат идеята, че християни и мюсюлмани могат да живеят заедно в една стабилна Османска империя и че всяка по-голяма автономия може да доведе до разпад на държавата.

Разпределението на геополитическата “шахматна дъска”

Франция заема малко по-различна позиция, защото не иска да се изолира от Русия, но същевременно не желае и прекалено силно руско влияние на Балканите. Именно за това французите излизат със свой проект за реформи през 1866-1867г., който предвижда християните да получат повече права, достъп до администрацията, армията и съдилищата, но без реална автономия. Русия е крайно недоволна от това, защото много добре разбира, че подобни мерки няма да решат националния въпрос. Именно тогава Горчаков излиза с прочутата фраза „Автономия или анатомия“, с което директно намеква, че ако Османската империя не даде автономия на балканските народи, тя рано или късно ще бъде разкъсана.