Думата „драбант“ или „трабант“ произхожда от германската езикова група и означава „спътник“, „привърженик“. През Средновековието почетната свита на монарха, изпълняваща функциите на телохранители, се наричала „трабанти“.
В Новото време в европейските армии драбантите били охрана на пълководци и висши офицери. Най-голяма слава си спечелили шведските драбанти – специална кавалерийска единица, създадена за защита на личността на краля и известна с подвизите си на бойното поле.
В Швеция драбантите, чиято задача била „да придружават височайшата особа във всички церемонии и походи, да стоят на стража до ложето й…“, се появили в самото начало на управлението на крал Густав I Ваза през 1523 година. Пострадал много от амбициите на датския крал Кристиан II (1481-1559), който се стремял да обедини трите скандинавски монархии под своя власт, Густав създал в памет на своите верни спътници-дворяни, специална военна единица, предназначено да защитава личността на краля. Първоначално имало само 64 драбанта; а при Карл IX, синът на основателя на династията, те вече били 200.
Отначало само шведски благородник можел да стане драбант. Въпреки, че с времето това вече не било задължително условие, подборът за личната кралска охрана останал изключително строг. Кандидатът трябвало да бъде с доста висок ръст – над 175 сантиметра, да бъде протестант, грамотен, отлично да владее едноострия меч „палаш“ (по-късно – шпага) и пистолет, а също така да потвърди безупречната си репутация и вярност към короната с поне две писмени препоръки от свои командири. Офицерите от други части, които били предпочитани за попълване на драбантските роти, си мечтаели да служат като редници в лейб-гвардията. Немалко гвардейци били с висше образование, а още повече имали благородническо родословие, датиращо от векове. Нито едното, нито другото обаче не били гаранция за записване при драбантите – избраните кандидати били лично представяни на краля, който решавал съдбата им. Той познавал всеки от своите драбанти и лично ги водел в битките.
Редникът-драбант се приравнявал с ротмистър (капитан) от кавалерията, капралът – с подполковник, капитан-лейтенантът – с генерал-майор, затова службата в драбантската гвардия откривала отлични перспективи за издигане в кариерата. Но да се намери драбант, съгласен да замени близостта си до краля с обикновена армейска служба било категорично невъзможно.
Въоръжението и униформата на тези гвардейци напълно им съответствало. Прочутите „драбантски шпаги“ с позлатена дръжка, чиито остриета достигали до 96 см, се изковавали по специален модел и се пригаждали индивидуално. Кирасите (нагръдните брони, до 1702 г.), двата пистолета и карабината (до 1700 г.) също били с най-високо качество. Цветът на униформата бил традиционен – син и жълт, но се отличавал с изобилие от релефно злато, пищност на изработката и дори с материала си.
Снаряжението изглеждало още по-великолепно, когато драбантите излизали по време на официални приеми и придворни церемонии. Всичко това обаче не би трябвало да създава фалшиво впечатление за лейб-гвардията като дворцова охрана, изпълняваща изключително парадно-караулни функции. Драбантите се отличили стотици пъти на бойното поле, като многократно спасявали краля от сигурна смърт.
По времето на Густав Адолф (1594-1632), един от най-известните монарси в историята на Швеция, извършил коренен поврат във военното дело, драбантите постоянно придружавали краля във всички негови походи и начинания: по време на похода в Русия и обсадата на Псков през 1615 г., в поредицата войни с Реч Посполита и, разбира се, по време на експедицията в Германия по време на Тридесетгодишната война. Реформирайки армията в напълно нов дух, кралят не пренебрегнал телохранителите си – при него драбантите се превърнали в символ на военното дело на Швеция. Смели и отчаяни бойци, които се биели рамо до рамо с монарха, където и да се намирал той, те се проявили великолепно в битките срещу една от най-добрите военни машини по онова време, но не могли да спасят своя владетел – през ноември 1632 г., под Лютцен, „Снежният крал“ загинал по време на конна атака в самото начало на сражението.
Драбантите спечелили още повече слава по време на управлението на последния велик шведски крал, Карл XII (1682-1718). Този „последен викинг“ довел драбантския корпус до възможното за онази епоха съвършенство.
При Карл драбантите окончателно преминали към бой главно с хладно оръжие – пистолетите се използвали като крайна мярка в близък бой или на постове. Освен това кралят олекотил максимално екипировката, като отменил кирасите и направил строя на тежката кавалерия още по-тънък – оттук нататък драбантите и кирасирите се биели само в двуредова формация. С годините тази практика ще бъде възприета във всички европейски армии и ще остане обичайна до началото на наполеоновите войни.
Специфичната тежка драбантска шпага изисквала голямо умение и отлични физически данни, затова Карл XII избирал най-добрите в своята гвардия. За краля драбантите му били неговото голямо семейство; той дори издал специален указ, забраняващ на личния състав на драбантския корпус да се жени, та нищо да не отклонява неговите гвардейци от военните подвизи. Серията от блестящите победи на шведското оръжие в началото на ХVІІІ век се дължи също и на драбантите – те взели участие в десетки големи битки на Северната война (1700-1721) и с право се гордеели със своите заслуги на бойното поле.
Но ето, че през 1709 г. се провело сражението при Полтава срещу армията на Петър Велики, в което участвали и кралските гвардейци. Тогава те били само 150 – но все такива смели воини. При Полтава атакували руските позиции като част от десния фланг на шведската армия. В настъпилия разгром загинал всеки пети от тях…
Тогава и приключил „Златният век“ на шведската държава, а заедно с него имперските амбиции на Карл XII и славната история на кралските драбанти.
–
