Питър Дивото момче е от Хановер, Северна Германия, което било намерено в Херцволдската гора от група ловци, водени от Джордж I, който бил на посещение в родината си в Хановер. Питър живеел като дивак в гората близо до Хамелин, провинция на Хановер. Предполага се, че е роден около 1713 г.. Той се хранел с горски растения, ходел на четири крака, проявявал нецивилизовано поведение и не можел да говори. Умира на 22 февруари 1785 г.
Предполага се, че момчето е било изоставено от родителите си, тъй като не са могли да се справят с отглеждането му.
На следващата година, когато дивото момче било на около 12 години, то било отведено в Лондон от Джордж I, където става „придворен любимец“ в двореца Кенсингтън.
Съществуват множество фантастични разкази, че е бил отгледан от вълци или може би мечки. Това била и причината той да се храни с ръце, не обичал да носи дрехи и никой не успял да го научи да говори.
Съвременниците, които се занимават с историята на Питър споделят, че на времето хората предполагали, че Питър се държал така, защото е бил отраснал в гората. Те не подозирали, че нещо друго може да е причината за странното му поведение.
След транспортирането на Питър до Великобритания, любопитството и историите относно довото момче буквално взривили Лондон. Каролайн, принцесата на Уелс, живо се интересува от съдбата на Питър и през 1726 г., след като първоначалното любопитство на обществото започва да отшумява, тя урежда д-р Арбутнот да се погрижи за неговото образование. Всички усилия да го научат да говори, чете или пише, се провалили с гръм и трясък.
След като бил освободен от попечителството на д-р Арбутнот, Питър бил поверен на грижите на г-жа Тичбърн, една от камериерките на кралицата, със солидна пенсия в допълнение. Г-жа Тичбърн обикновено прекарвала няколко седмици всяко лято в къщата на г-н Джеймс Фен, дребен фермер, в Акстърс Енд, в енорията Нордчърч, Хартфордшир. Питър бил оставен там на грижите на г-н Фен, на когото били давани по 35 паунда годишно за неговата подкрепа и издръжка. След смъртта на г-н Фен, Питър е прехвърлен на грижите на брата на Джеймс, Томас, в друга фермерска къща, наречена Бродуей, където живял с няколко различни наематели на тази ферма и със същата кралска пенсия, до неговата смърт.
В края на лятото на 1751 г. Питър изчезнал безследно от фермата Бродуей. В пресата били публикувани обяви, предлагащи награда за безопасното му завръщане. На 22 октомври 1751 г. в енорията на Сейнт Андрюс в Норич избухва пожар. С разпространението на огъня местният затвор бил обхванат от дим и пламъци. Изплашените затворници били набързо освободени, а един от тях предизвикал значително любопитство поради странния си външен вид, прекалено космат и силен, и естеството на звуците, които издавал, накарало очевидците да го оприличат на орангутан. Няколко дни по-късно той бил идентифициран като Питър Дивото момче, вероятно благодарение на описанието му в London Evening Post. Той бил върнат във фермата на Томас Фен и му била сложена специална кожена яка с името и адреса му, за да го върнат в къщи, ако някога отново изчезне.
Питър доживял до около 70-годишна възраст. Посетен е през 1782 г. от шотландския философ и съдия Джеймс Бърнет, който го описва като старец със здрав тен, буйна бяла брада и очевидно разбиращ какво му се казва, но самият той бил способен да произнесе само думите „Питър“ и „Крал Джордж “ и си тананикал няколко песни.
Петър умира на 22 февруари 1785 г. и е погребан в Нортчърч. Гробът му все още може да се види в двора на църквата „Св. Мери“.
Съвременна оценка
През 2011 г. състоянието на Питър Дивото момче било определено като хромозомно разстройство на синдрома на Пит-Хопкинс. Това състояние било идентифицирано първоначално през 1978 г., близо 200 години след смъртта на Питър.
Очарователната усмивка на Питър, която се вижда на портрета му, нарисуван през 1720 г. от Уилям Кент на голямото стълбище на краля в двореца Кенсингтън, била жизненоважната улика.
Луси Уорсли, историкът от Исторически кралски дворци, която изследва странния живот на Питър, в началото подозирала, че е аутист.
Тя показала портрета и дала описанието на неговите физически характеристики и странни навици на Фил Бийл, професор по генетика в Института за детско здраве.
Бийл прекарал симптомите през своята база данни за хромозомни нарушения и излязал с диагнозата синдром на Пит-Хопкинс, която била идентифицирана през 1978 г., векове след смъртта на Питър.
Най-отличителният му ефект е ясно показан на портрета на Питър, извитите му устни на Купидон.
Други симптоми на Пит-Хопкинс, налични у Питър, включват ниския ръст, грубата коса – портретът го показва с плътна, къдрав коса – увиснали клепачи и плътни устни.
За него се споменава, че има два слепени пръста, които може да са също симптом на състоянието.
Психическото му развитие също било засегнато. Заедно симптомите му обясняват как се е озовал сам и гол в гората.
„Разбира се, това беше достатъчно, за да обясни защо е бил изоставен от семейството си и заловен в гората като диво животно, защо е бил хвърлен в местния затвор заедно със скитниците и крадците“, споделя Луси Уорсли.
Той се оказал доста голям късметлия, че крал Джордж I чул за него и го взел в двореца, въпреки че там с него се отнасяли като с домашен любимец, а не като с увредено малко момче. Уорсли открива историята на Питър, докато изследва придворните и кралските слуги, които се появяват на стената на Кент в двореца Кенсингтън за книгата си „Придворни“. Последното парче от пъзела е решено едва сега.
Слугите срещнали огромни трудности да го убедят да ходи, вместо да използва за това ръце и колене, да спи в леглото и да облече зеления си костюм и червените чорапи. Той бил ужасен, когато за първи път видял мъж да сваля чорапите си, вярвайки, че отлепва кожата си.
Джордж I дал Питър на снаха си Каролайн, която се интересувала от наука и философия, по време, когато се развихрили споровете за природата срещу възпитанието, рационалната интелигентност и душата. Той живеел в двора, когато тя станала кралица.
Въпреки че е бил третиран любезно от своя настойник, шотландският лекар Джон Арбътнот, той така и не се научил да говори повече от името си и носел месингова яка като роб или куче, за да може да бъде върнат на „собствениците“ си, ако се изгуби.
Автор: Десислава Михалева
