Джеймс Бонд имал своите предшественици още през ХVІ-ти век.
През 1572 г. ръководител на разузнаването на кралица Елизабет І станал Франсис Уолсингъм. Дотогава той бил посланик на Англия в Париж и станал свидетел на Вартоломеевата нощ на 24 август същата година.
Следвайки практиката на предшественика си Никълъс Трокмортън, Уолсингъм наел шпиони, които следели както действията на френското правителство, така и интригите в Париж на британците и ирландците, врагове на кралицата. През следващите десетилетия Уолсингъм създал обширна разузнавателна мрежа. Ревностен протестант-калвинист, той бил искрено убеден, че принадлежи към богоизбран народ. Затова и в дейността си не пренебрегвал услугите на професионални престъпници, авантюристи, главорези, които не липсвали в тогавашните европейски градове (впрочем, както и в днешните). Целта оправдавала средствата.
Уолсингам дори формулирал такъв принцип: „Ако нямаше негодници, честните хора едва ли щяха да знаят нещо за престъпленията, насочени срещу тях“. А верността на негодниците можела да се осигури само със страх и злато, в унисон с друга негова известна сентенция: „Нужните сведения никога не са прекалено скъпи“.
Кралица Елизабет неведнъж упреквала Уолсингъм, че иска да подпали война с Испания заради интересите на протестантите-пуритани, които критикували държавната англиканска църква, че е запазила много от католицизма. Но му се доверявала напълно.
В края на 1570-те и 80-те години планът на испанския крал Филип II бил да унищожи протестантската ерес в холандските и белгийските владения на испанската корона. За целта трябвало да лиши Холандия от възможността да получава помощ от Англия; после да свали Елизабет от трона, да постави там католичката Мария Стюарт, която му предлагала ръката си – и по този начин да установи пълната хегемония на Испания. В краен случай, оставал вариант за военен десант в Англия на испанската армия, която тогава била най-добрата в Европа.
Англия се опитвала да осуети тези планове предимно чрез организиране на непрекъсната пиратска война срещу испанското корабоплаване. Завземането и грабежите на испанските кораби от страна на английските пирати отслабвали Испания и осезаемо увеличавали ресурсите на Англия. Пък и служели за директно обогатяване както на търговците, така и на самата Елизабет, която била таен акционер сред „кралските пирати“.
Задачата на британската тайна служба била преди всичко да предотвратява заговорите, да следи подготовката за десант на испанската армия в Англия и да събира информация, която да улесни британската пиратска война в морето.
Разузнавателната мрежа на Уолсингъм се справила с всички тези задачи доста успешно. Скромен монах, който учи в йезуитски колеж, английски благородник, богат италианец, пристанищен офицер в Малага или пътуващ френски търговец, парижки дуелист или студент в някой от прочутите немски университети – всеки от тях можело да бъде агент на Уолсингъм. Той имал агенти с различен профил: „просто“ шпиони, шпиони-провокатори, специалисти по дешифровка, майстори на фалшиви писма и печати.
Например, през 1580 г. от Англия на континента пристигнал Джон След. Цели месеци той пътувал в компанията на католически свещеници, избягали от Англия. Посетил Рим, след което се завърнал в Лондон с подробно описание на 285 англичани, които били емигранти в чужбина – студенти, военни, търговци, свещеници. В доклада били подробно посочени семейните връзки на тези лица, както и характерните им белези, ако се наложело да бъдат заловени.
Един от способните агенти на началника на елизабетинското разузнаване бил и Антъни Манди – известен актьор и драматург, който оказал влияние върху Шекспир. През 1578 г., по нареждане на Уолсингъм, Манди отишъл в Рим, заявил, че е католик и под псевдоним влязъл в Английския колеж, който подготвял свещеници-мисионери за изпращане в Англия. След като през 1581 г. се завърнал, Манди участвал в залавянето на своите състуденти, които добре познавал. За награда много от неговите пиеси се играели в столичните театри.
Сред агентите на Уолсингъм били още драматургът и актьор Матю Ройстън, рано починалият талантлив драматург Уилям Фаулър и бъдещият прочут драматург Кристофър Марлоу, докато още учел в университета в Кеймбридж.
Уолсингъм, очевидно, имал предпочитание към вербуването на писатели и актьори. Така заложил основите на традиция, която продължила 400 години. Вече в нашата съвременност двама от агентите станали и прочути автори на шпионски романи – Греъм Грийн и Ян Флеминг, „бащата“ на Джеймс Бонд.
Уолсингъм нямал пари да поддържа многобройни агенти, затова обръщал внимание главно на професионалните им качества. Той получавал информация от 12 различни места във Франция, 9 в Германия, 3 в Холандия, 4 в Испания и 4 в Италия (включително от Английския колеж в Рим).
Мрежата на Уолсингъм се състояла от една основа под формата на малцина доверени, постоянно използвани агенти – и по-голям брой други шпиони, използвани от време на време срещу скромно заплащане. Англия все още още не била богатата империя, каквато станала по-късно. Пестеливата кралица Елизабет знаела цената на парите и не била много щедра.
Затова, колкото и странно да било, неведнъж нейните посланици, а и самият Уолсингъм плащали на агентите от собствените си джобове. Е, не много – но според джобовете си. Какво да се прави – шпионажът във всички епохи искал не само умения – но и пари.
