Планините, разделящи Папуа Нова Гвинея се разполагат на хиляди километри. Те имат високи върхове, долини и гъсти гори, които са трудно достижими – терен, който е изолирал отделните кланове в продължение на хилядолетия, което довежда до разнообразие в езиците, традициите и начина на живот.
Сред тези планини расте дървото панданус, което може да достигне до 30 метра височина. Цветовете му представляват подобни на ананас плодове, които се ядат сурови или варени и имат вкус, наподобяващ вкуса на ореха. Този плод помага многократно през гладните дни на народа, разбива се и се яде като пудинг, сервира се по време на церемонии и се свързва с най-ранните признаци на човечество в страната. Още в древността жителите прекосявали планините, за да го събират. С течение на времето събирането на реколтата придобива ритуално значение и стимулира развитието на нова форма език.
По време на събирането на плодовете на пандануса е забранено да се използват обикновени думи. Вместо това хората използват пандануски думи. Това не е точно език, но е стил на говорене. Навсякъде в Папуа Нова Гвинея различните кланове, говорещи на свой собствен език, започват да използват пандануски думи, защото в противен случай рискуват да навредят на реколтата си.
Когато лингвистът Карл Франклин живее в близост до планината Гилуе, втората по височина планина в Нова Гвинея, за района се вярвало, че е населен от диви кучета. Франклин отива в страната през 1958 година, за да помогне в изготвянето на каталог на местните езици. Той и съпругата му живеят с народа Кева. Франклин прекарва следващите няколко десетилетия в създаване на азбука за народа, чийто език до неговото пристигане бил само говорим, но не и писмен. В крайна сметка лингвистът създава цял речник.
Всяка година, когато зимата наближавала, Кева се изкачват в планината Гилуе, за да останат там няколко седмици, през които да събират плодовете на дървото панданус. „Един ден някой ми спомена за езика, който използват, докато събират плодовете, за да може злите сили да не ги притесняват“ – разказва Франклин. Въпросните зли сили са Кита-Меда – пазачът на дивите кучета в планината. Кита-Меда носел дрехи, които му помагали да остане незабележим сред листата на дърветата.
Той бил опасен, имал способността да разкъсва хората на парчета и да унищожава плодовете на ценното дърво панданус. Защитата била задължителна. Кита-Меда разбирал обикновения език на Кева, но не разбирал техния таен език – пандануски. Колкото повече избягвали употребата на обикновения си език, толкова по-далеч държали злите сили на Кита-Меда.
Франклин разказва, че граматиката на пандануския език била сходна с тази на стандартния език на Кева. Например думата „repena” на обикновения им език означавала както дърво, така и огън, а същите думи на пандануски били „palaa”. “Keraa” означава храст на обикновения им език, а горе в планините, на пандануски, същата дума се използва за птици, летящи лисици и всички форми на живот, които имат крила. „Когато отидеш в гората или който и да е непознат регион, не говориш много“ – казва лингвистът.
Не всички кланове обаче се страхуват от злите сили. Народът Калам например също използва пандануски език. Те също събират плодовете на дървото и не използват обикновения си език по време на събиране на реколтата, но те не го правят, за да отдалечат злия Кита-Меда, а просто за да защитят самите плодове.
Произходът на този мистериозен език е загадка, но е лесно да разберем неговата необходимост. Австралийският лингвист Андрю Поли казва, че той представлява нещо като магия, която влияе на развоя на събитията. „Хората са суеверни същества навсякъде по света. В западния свят християните се молят на Бог за добра реколта и безопасно пътуване, а другите култури използват различни видове магия, за да контролират света си“ – казва Поли. Франклин добавя, че езикът се използва и за „маркиране“ на територията – планината Гилуе се счита за опасна от онези, които не познават езика.
Според антрополога Лорънс Голдман пандануският език е и форма на изкуство. Голдман изучава народа Хули през 70-те години. Както при Кева и Калам, Хули имат „език“, който използват, докато берат плодовете на пандануса, но имат и други „езици“, които използват, когато се намират на религиозно място, при пророчества и други. В песните си те често употребяват различни от обичайно използваните думи.
