Сред враговете на Рим в епохата на падането на империята най-често се споменават хуните и техният водач Атила, също вандалите и прочутото разграбване на Рим през 455 г. Но съюзът на германски племена, познати ни под общото название „готи“, изиграл много по-забележима роля в историята на късната Античност и започващото Ранно Средновековие.
Готите пристигнали от север – повечето експерти са съгласни, че се преселили от междуречието Висла-Одер в Черноморския регион, откъдето започнали да нахлуват в римските земи. Русите, широкоплещести воини с дълги наметала и панталони изобщо не приличали на жителите на Империята. А войнствеността и яростта, с които се сражавали, се превърнали в неприятна изненада за защитниците на римските граници.
В Рим дълго време подценявали северните чужденци, а когато те започнали да нахлуват в земите на Истрия, Мизия и Тракия, било вече твърде късно.
Типичните черти на племенната система били полезни за варварите: при необходимост всички мъже, способни да носят оръжие, подлежали на мобилизация и се сражавали в отряди, състоящи се от роднини и съседи. Готите, както и другите германци, нямали класическо разбиране за дисциплина или правилен боен строй – но, за да поддържат бойния дух, вождовете им произнасяли войнствени речи и давали богати пиршества, а самите воини полагали клетва да се бият докрай, още повече, че при бягство срамът падал не само върху беглеца, но и върху целия му род.
През първите десетилетия на войните с Рим в основата на готската войска била пехотата: те се построявали в плътна затворена формация, като вождът и приближените му воини се сражавали в челните редици, демонстрирайки своята доблест и храброст. Обичайните оръжия на готския пехотинец били кръгъл щит с изпъкнала средна част – „умбон“, дълго копие – „контос“, дълъг меч – „спата“ или „скрамасакс“, както и дротици – копия за хвърляне. С течение на времето сред готите се разпространили доспехите – плетени ризници и пластинчати брони, често плячкосани от римляните. Шлемовете също се превърнали в постоянен атрибут на готските воини, а не в предмет на лукса, достъпен само за вожда и неговите приближени.
Въобще, в лицето на готите римляните се сблъскали с упорит и безмилостен враг. Тази германска пехота умело се сражавала в плътна формация, поддържайки мобилност и дисциплина, което твърде изненадвало римските военачалници – при това индивидуалните качества на воините често били доста по-високи от тези на легионерите.
При отбрана готите често използвали импровизирани укрепления от свързани помежду им каруци. В настъплението образували „фулк“ – затворена формация на принципа на фалангата, след което хвърляли дротици и пускали в ход дълги копия. Подобна тактика рязко контрастирала с обичайната представа за военните умения на варварите – римляните смятали, че, както и другите варвари, те били силни само в първата си яростна атака, но не били в състояние да се сражават в „правилна“ (затворена) формация.
Оказало се обаче, че към края на ІV век начинът на действие на готската пехота не бил твърде различен от този на римската – чиито легиони по това време вече били само бледа сянка на онази могъща военна машина, която някога била покорила целия познат свят.
В същото време кавалерията на готите, особено на гревтунгите (остготите или източните готи), се оказала много по-ефективна от римската конница. През ІV век те създали и развили своя собствена традиция в организацията и тактиката на конния строй – което изиграло много важна роля в историята на цяла Европа. Без да познават стремената, готите се научили умело да управляват конете, използвайки камшик, шпори, а понякога и само краката си.
В по-старо време малобройните, но умели германски конници се сражавали с едноръчни копия, прикривайки лявата си страна с щитове. Но готската кавалерия се формирала под влиянието на сарматите – най-известните конници от онази епоха, които използвали голямото двуръчно копие „контос“. В допълнение към тези дълги кавалерийски копия, готските конници използвали метателно копие „дротик“, които хвърляли срещу врага и така разстройвали защитата му.
Въз основа на особеностите на въоръжението се формирали две основни тактически схеми на кавалерията в боя. Първата се състояла в своевременен решителен удар с плътна маса конници, който трябвало да реши резултата от битката. Привидната простота на такава техника обаче е измамна: командирът на конницата трябвало да избере идеалния момент и място на атаката, която да разсече отбраната на противника – а от самите ездачи се изисквали забележителна смелост и способност да поддържат плътен боен строй в синхрон с другарите си.
Вторият тактически похват била класическата конна битка до изтощение, когато кавалеристите провеждали няколко атаки, като ту отстъпвали, ту нападали отново. Така те само подготвяли или подкрепяли пехотната атака, борейки се с конницата на врага или обхващайки фланговете му.
Върхът на славата на готската кавалерия с основание може да се счита битката при Адрианопол през 378 г. Таранният удар на готската кавалерия под командването на Алатей и Сафракс, които се врязали в редиците на римляните, решил резултата от сражението. И ако за военната машина на Рим Адрианопол бил страшна катастрофа, то славата на готите тепърва изгрявала.
Така за малко повече от 100 години готите населили Западна Европа и се превърнали в истинските гробокопачи на Римската империя.
Нищо обаче на тоя свят не трае вечно: след още един век остготското царство било унищожено. А вестготите (западните готи), заселили се в Пиренеите, през 711-713 г. с помощта на местната антихристиянска диаспора били изтласкани от арабите на север в каменистата Астурия, откъдето започнали великата епопея на християнската Реконкиста.
