С развитието на италианския Ренесанс неговите принципи и идеали бавно прониквали и в Северна Европа. През XVI-ти век те вече преобладавали в интелектуалната, литературната и художествена среда на Севера – но били променяни от новите културни приоритети, породени от религиозния и емоционален климат на Реформацията и Контрареформацията.
Причините за такова закъснение във времето (все пак, началото на италианския Ренесанс е положено в началото на ХІV-ти век) изобщо не са свързани с предполагаемото обстоятелство, че в Северна Европа, и по-специално нейният образован елит, не знаели какво се случва в Италия. От време на време италианското влияние се проявявало, и то доста силно, в различни сфери на културата, например в „Кентърбърийски разкази“ на Джефри Чосър (ок. 1390 г.).
От гледна точка на жанра това произведение е силно повлияно както от Бокачо, така и от френски образци – но сюжетът, социалните и религиозни проблеми в него са чисто английски и средновековни.
Основната разлика между Севера и Италия била, че до ХVІ-ти век северната част на Европа оставала предимно феодална и средновековна; съответно такива били и нейните литературни и художествени ценности.
Това е особено ясно чрез примера на френските хронисти от ХІV-ти век, които усвоили романтично-рицарския възглед за историята и описвали събитията от Стогодишната война именно в такъв тон. В техните летописи смелостта и рицарската учтивост били поставени над чисто военната тактика. Хронистът Фроасар разказва как в битката при Креси, където англичаните спечелили голяма победа в първия етап на Стогодишната война, малобройните техни пехотинци (тоест, „презрени селяни“) убили много французи:
„… графове, барони, рицари и кавалери, на които се бил разгневил английският крал. Бохемският крал (съюзник на французите – б. а.) казал на приближените си: „Господа, всички ми служите, всички вие сте мои приятели и братя по оръжие в този ден. Затова, понеже съм сляп, моля да ме заведете в самия разгар на битката, за да нанеса поне един удар с меча си. Рицарите се подчинили и, за да не изгубят краля в тълпата, завързали юздите на своите конете, като го поставили пред себе си. Кралят и неговите съратници се сражавали най-мъжествено, но толкова се откъснали от другите, че всички били убити и сутринта ги намерили, паднали на земята заедно със своите коне, които били завързани един за друг“.
Благородническата етика била още по-силно изразена в най-големия център на литературния и художествен патронаж северно от Алпите – при двора на бургундските владетели. Там рицарството, с неговите турнири, литературни и музикални състезания и великолепни празници, приело формата на изискан начин на живот, на който европейските дворове подражавали чак до ХVІ-ти век.
Тогавашните духовници осъждали лукса и суетата на такова прекарване на времето и дори съвременните му историци често го описвали с престорено възмущение. Тези празненства обаче играели важна роля в аристократичното общество. Ако не смятаме лова, те били единственият заместител на истинските битки, достъпен за младите благородници, които били възпитавани, че войната е най-достойното занимание в техния живот. Освен това, по време на тези празници на дамите се отреждала специална роля и част от състезанията се съпровождали с поезия и музика. Всичко това оказвало цивилизоващо въздействие върху европейското дворянство.
Разбира се, както моралистите постоянно напомняли, такива турнири били скъпи и разточителни. Но все пак те били много по-евтини от истинската война и неизмеримо по-малко разрушителни.
Фламандските градове, които плащали със своите данъци капризите на херцозите, непрекъснато критикували херцогската политика – но почти никога не възразявали срещу придворните развлечения. А когато новият херцог тържествено влизал в някой град и тържествено се заклевал да запази неговите привилегии, градският съвет се състезавал с двореца в организирането на изискани и скъпи развлечения.
