Още

    Християнизирането на Римската империя

    Към 400 г. християнството станало доминираща религия на Римския свят. За този успех имало твърде сериозни причини.

    Преди всичко, обществото чувствало дълбока потребност от религия, която да обещава вечен живот и душевен мир на всички хора, независимо от тяхното социално положение в този свят. За повечето от тях, особено след нахлуването на дивите варварски племена, които варваризирали територията на империя с всички последици от това – несигурност, хаос, беззакония, животът бил кратък, тежък и пълен със страдания.

    Част от римляните преживели прякото или непряко влияние на персийския зороастризъм – религия, която представя света като арена на борба между силите на доброто и злото. Християнските теолози също не отричали съществуването на демони, за каквито смятали древните гръцки и римски богове. Според тях обаче, чрез благодатта на Иисус Христос човек може не само да се бори с демоните, но и да ги победи.

    Свети Августин Блажени. Уикипедия.

    След като Константин Велики победил съперника си Максенций на Мулвийския мост през 312 г. и станал владетел на империята – което той отдавал на помощта на християнския Бог, военната мощ на Кръста била призната за несъмнена.

    Някои християни, обаче, предлагали по-дълбоки обяснения. Свети Августин Блажени (354-430), епископ на град Хипон в Северна Африка, стигнал до християнството по дълъг път на духовни и интелектуални търсения, описание на което ни е оставил в своите „Изповеди“. От тази твърде лична духовна автобиография научаваме много неща за мирогледа на епохата, за преплитането на религиозни и философски мисли. Той обобщавал своята позиция чрез фразата:„Вярвам, за да разбирам“. Неговите изключително фини наблюдения над самия себе си, включително и над своята чувственост, са великолепен образец за подражание от творците на автобиографии до ден-днешен.

    Когато през 410 г. вестготите разграбили Рим, това се почувствало едва ли не като края на света. Августин бил объркан също толкова, както и повечето от неговите съвременници. Въпреки това, неговият прочут трактат „За Божия град” бил реакция не толкова на това, несъмнено, апокалиптично събитие – колкото добре обмислена критика на все още живото езичество и равносметка на своите размисли за небесното и земното. Славата на Рим според него, както традиционно си я представяли и езичниците, и християните, нямала нищо общо със славата, която може да се намери само в Божия град – небесния Йерусалим, духовният град на всички истински християни (живи и мъртви) и на Божиите ангели. Противопоставеният на небесния Йерусалим земен град Вавилон живее не чрез вяра, а търси само земния свят. Единствената цел, която Вавилон преследва в добре подредената комбинация от гражданско подчинение и власт, е да съгласува желанията на хората, търсещи светски блага.

    А Божият град (или, по-точно, тази негова част, която временно се намира на земята и живее чрез вярата) използва земния свят само по необходимост – „…докато тленното състояние, което го принуждава към това, не отмине”. В този свят двата града са смесени неразличимо, но в деня на Последния съд те ще бъдат разделени.

    В областта на политическата мисъл решаваща роля изиграло твърдението на Августин, че светското, политическото управление и светската власт са полезни и дори необходими за организирането на християнски живот тук на земята.

    На практика това учение още повече укрепило старата традиция на християнската църква – да подкрепя светската политическа власт. Християнските богослови ясно разбирали, че разрушаването на властта като организираща сила на обществото води към разрушаване на самото общество – затова предпочитали „лоша власт“ пред дивата анархия на безвластието, спазвайки Христовия принцип: „Кесаревото – кесарю, Божието – Богу“.

    Развитието на християнството било свързано с друго важно условие – признаването и усвояването на интелектуалните традиции на римския свят.  В ранната Църква имало хора, склонни да отхвърлят римската култура като езическа; те обаче останали в малцинство. Освен това, бързо станало ясно, че е просто невъзможно да се отдели сериозната богословска мисъл от съществуващите интелектуални традиции и образователни системи. Затова, поне от началото на III-ти век, най-големите богослови били високо образовани хора, които съзнателно използвали езическата риторика, наука и философия, за да развият християнската мисъл и образование.

    През 529 г. император Юстиниан Велики, поради агресивната антихристиянска риторика на езическите философи от Атинската академия, ги прогонил оттам, за да сложи край на разпространяваните от тях еретични и обидни за християнството възгледи. Но, като цяло, християнската църква (въпреки, че винаги е имала известни предубеждения към светската култура) се оказала страж и пазител на традициите на гръко-римската езическа култура.

    Юстиниан и свитата му, мозайката от Сан Витале, Равена

    Запазена е преписка към препис на писмата на император Юлиан Отстъпник (300-363), направен от византийски монах, който яростно отхвърлял схващанията на автора: „Не си прав, куче проклето!“. Монахът ругаел Юлиан, но преписвал писмата му, за да останат за поколенията – рядък пример за религиозна толерантност дори в нашите „толерантни“ времена.

    Самият факт на такава културна приемственост била от огромно значение за Европа. Картината на отминалия цивилизован, културен и прекрасен свят на Римската империя, достоен за възхищение и почит, се оказала постоянен стимул за подражание и съперничество. Дори днес всеки начинаещ студент юрист ще ви каже, че цялата съвременна юриспруденция е изградена въз основите на старото римско право.

    През хилядолетието след 400 г. този образ на блестящото минало вдъхновявал европейското общество за най-ярки културни постижения. Философската традиция, въведена в християнството от Августин и други Отци на Църквата, подразбира, че земният свят поне до известна степен съществува осмислено. Духът и плътта, небето и земята – западната християнска традиция никога не разделяла с непреодолима пропаст тези понятия.

    Така започвала християнизацията на Римската империя – на фона на бурни събития, по един неспокоен, но в същото време много плодотворен начин.

    Още публикации

    Коментари

    ВАШИЯТ КОМЕНТАР

    Моля, въведете коментар!
    Моля, въведете името си тук

    Мобилно приложение за Android и iOS

    Най-нови