През 1480 г. италианските архитекти, поканени в Русия от Великия Московски княз Иван ІІІ да строят Кремъл, се изправили пред важен въпрос: каква форма трябвало да имат зъберите по стените и кулите? Права или раздвоена, като „лястовича опашка“? На пръв поглед, това било архитектурна подробност – но се оказало, че е проблем с политически характер.
Въпросът се състоял в това, че италианските поддръжници на папата, наричани „гвелфи“, имали замъци с правоъгълни зъбери. А зъберите по стените на противниците на папата – гибелините, били раздвоени, с форма на „лястовича опашка“. (За по-нагледно: това е формата на кръста на прочутия Малтийски орден).
След известен размисъл архитектите стигнали до правилния извод, че Великият Московски княз, като православен владетел, определено не може да е привърженик на папата. Затова и до ден-днешен зъберите по стените на Кремъл повтарят формата на тези по замъците на гибелините – противниците на папата, в средновековна Италия.
Борбата на тези две партии обаче предопределила не само облика на стените на Кремъл – но и пътищата на западноевропейската история.
През 1194 г. на императора на Свещената римска империя Хенри VI Хохенщауфен се родил син – бъдещият крал Фридрих II. Малко след това дворът му, който скитал по Италия, спрял за известно време в южната част на страната. Там императорът се обърнал към абат Йоахим Флорски с въпрос за бъдещето на своя наследник. Отговорът бил убийствен: „О, кралю! Твоето момче е разрушител и син на погибел. Уви, Господи! Той ще разори земята и ще угнетява светините!“
Именно по време на управлението на Фридрих II (1220-1250 г.) започнала конфронтацията между двете партии – гвелфи и гибелини, която по различен начин повлияла върху историята на Централна и Северна Италия до ХV-ти век. Тази борба започнала във Флоренция и, формално, винаги оставала чисто флорентински феномен. Но обикновено флорентинците ангажирали почти целия Апенински полуостров и дори съседните страни, преди всичко Франция и Германия, в привидно „градските“ си междуособици. Как започнало всичко?
През 1216 г. на богата сватба в селишето Кампи, близо до Флоренция, станало пиянско сбиване. В действие влезли кинжали и младият благородник Буонделмонте деи Буонделмонти убил Одо Ариги. Страхувайки се от отмъщение, младежът обещал да се ожени за девойка от търговския род Амидеи, роднина на Ариги. Но нещо накарало младоженеца да развали обещанието си и да избере съпруга момиче от аристократичното семейство Донати.
Сутринта на Великден Буонделомонте на бял кон тръгнал към къщата на булката, за да сключи брачния обет. Но на главния мост на Флоренция – Понте Векио, той бил нападнат и убит от измамените Ариги. „Тогава – пише летописецът, – започна разрушението на Флоренция и се появиха нови думи: партията на гвелфите и партията на гибелините“.
Все пак, разделението между гвелфи и гибелини наистина става през XIII век – но негов източник са не междуособиците сред флорентинските кланове, а глобални процеси в европейската история.
По онова време Свещената Римска империя на германската нация се простирала от Балтийско море на север до Тоскана на юг, и от Бургундия на запад до Чехия на изток. Названията на партиите произхождат от немски. Немският род Велфи (Welf) притежавал Саксония и Бавария, италианците произнасяли названието му като «гвелфи» (Guelfi); на свой ред «гибелини» (Ghibellini) е изопаченото немско „Вайблинген“ (Waiblingen – название на замък) – това са Хохенщауфените, които са родом от Швабия.
Папският Рим бил в състояние на непрестанна борба срещу Хохенщауфените, които искали да завладеят цяла Италия. Така северните италиански градове се озовали между чука и наковалнята – тяхната независимост била заплашена както от германските императори, така и от папите. Градовете трябвало да изберат кого да вземат за съюзник. Тези, които подкрепяли папата, били наричани „гвелфи“ (династията Велф била враг на Хохенщауфените), а противниците на папата – гибелини, съюзници на Хохенщауфените. Грубо казано, в градовете за гвелфите били пополаните (пополо – народ), а за гибелините – аристокрацията. Така геополитическите фигури се оформили: императорът, папата, градовете.
Италианските граждани почувствали властовия вакуум и не закъснели да го използват: започнало движение за самоуправление, което за 200 години напълно променило баланса на властта не само в Италия, но и в цяла Европа. Старите римски центрове, пострадали от варварите, успешно се съживявали и в Италия имало много повече граждани, отколкото в другите западни страни.
Жестокостта била задължителна част от борбата между италианските средновековни партии. Властта била жестока, но гражданите също били жестоки към нея: „виновните“ подести (кметове), консули, дори църковници бивали бити, изтръгвали езиците им, ослепявали ги, гонели ги позорно по улиците. Такива нападения давали временна илюзия за свобода. Властите отговаряли с мъчения и стимулирали доносничеството.
Политическите предпочитания се променяли доста бързо. Дали човек е гвелф или гибелин, често зависело от конкретния момент. През целия ХІІІ-ти век надали имало поне един голям италиански град, където властта да не се сменяла насила няколко пъти.
Гвелфите и гибелините въобще не били организирани партии, подчинени на ръководството на официални лидери. Те се състоели от мрежа независими групи, които си сътрудничели до известна степен под подходящо знаме. Като цяло партиите просто осигурявали вярност към папата или императора. Това била цялата им идеология.
В тази борба трудно можело да се говори за невинни или виновни. Летописецът от ХІІІ-ти век Саба Маласпина еднакво определял гвелфите и гибелините като „демони“; а Джери от Арецо наричал своите съграждани „езичници“, защото се прекланяли пред тези партийни имена, сякаш са идоли.
Всъщност, тези названия определено са подходящи и за някои съвременни политически партии. Древните римляни са го казали отдавна: „Времената се менят – хората не“.
