На прословутия 13 октомври 1307 г., когато по заповед на френския крал Филип ІV Хубави с един удар били арестувани всички тамплиери на територията на Франция, едновременно с това цялата недвижима собственост на тамплиерския Орден била конфискувана в полза на държавата – замъци, земи и фактории (неукрепени имения). Това ставало в цяла Западна Европа. Единствено в Португалия крал Диниш с всевъзможни дипломатически аргументи забавял разтурянето на тамошния филиал на Ордена на тамплиерите.
До ден-днешен се твърди, че от Ла Рошел в навечерието на фаталния 13 октомври отплавали 16 кораба на тамплиерите, натоварени със злато и всякакви съкровища. Тази хипотеза все още предизвиква всевъзможни спорове и дискусии. Но, така или иначе, замъците, факториите и обработваемите земи нямало как да се натоварят на кораби.
Папа Климент V веднага поискал конфикуваната собственост да бъде предадена на Църквата. Разбира се, френският крал не бързал да изпълни желанието му. Кралят на Арагон Хайме ІІ на свой ред открито заявил, че, независимо от изхода на предстоящия съдебен процес, ще задържи част от имотите за короната.
Между 1308 и 1313 гг., когато приключил процесът, кралят на Англия получил от имотите на Ордена на тамплиерите 9250 фунта стерлинги, което представлявало 4% от държавните доходи. Някои от тези средства били използвани за подпомагане на арестуваните затворници-тамплиери.
За папата най-бързото и най-лесното решение било тези имоти да се предадат на Ордена на хоспиталиерите (Орден на Родоските рицари, дн. Малтийски орден). Самите хоспиталиери се затаили по време на процеса, за да не дават повод да се мисли, че били доволни от разгрома на техните конкуренти.
Хайме ІІ Арагонски обаче въобще нямал намерение да предава имоти на Ордена на хоспиталиерите, защото се страхувал от неговото засилване. Нещо повече, започнал да призовава за създаване на нов, арагонски орден, в който да бъдат включени и арагонските хоспиталиери. Филип ІV споделял мнението му. В неговите очи хоспиталиерите били нова заплаха, не по-малка от тамплиерите.
В края на краищата, на 2 май 1312 г. с папската була „Ad providam“ имотите на Ордена на храма били предадени на хоспиталиерите, а въпросът за Иберийския полуостров останал да чака специално решение. Сега за хоспиталиерите предстояло най-трудното – да си вземат обещаното. Защото не всички тамплиери изчезнали след 1307 г. Така, например, през 1310 г. в Сан Савинио, имение в папската държава, все още се разпореждал тамплиерът Виволо. По време на разпита той отговорил на следователите, че не знае нищо, тъй като е „селски човек и земеделец“ (ruralis homo et agricola). Орденът на хоспиталиерите така и никога не е получил това имение.
На 6 ноември 1312 г. дожът на Венеция Джовани Соранцо обещал на хоспиталиерите да изгони тамплиерите, които все още живеели в града. В Германия също тамплиерите понякога трябвало да бъдат изгонени със сила. Във Франция кралят представил списък с разноски за 200 хиляди ливри, похарчени за поддържане на конфискуваното имущество. Орденът на хоспиталиерите платил тази сума. За да вземат Блантанхард, главното тамплиерско командорство в Шотландия, хоспиталиерите трябвало да чакат до 1351 г.
На Иберийския полуостров тамплиерските имоти били предадени на хоспиталиерите и, заедно с тяхната собственост, се влели в новия арагонски орден „Монтеза“. Почти същото решение било взето в Португалия: собствеността на Ордена на храма преминала към новия Орден на Христос – който, всъщност, представлявал португалският клон на Ордена на тамплиерите с променено име.
А какво станало със самите тамплиери? Веднага след като започнали преследванията, доста от тях избягали и направили всичко възможно, за да бъдат забравени. Но примерите на някои каталонски и английски тамплиери, отново арестувани 2-3 години по-късно, доказват, че не било достатъчно да си обръснеш дългата брада – един от отличителните им белези. Арагонският тамплиер Бернар де Фуентес, който избягал през 1310 г., станал командир на отряд от християни-вероотстъпници в служба на мюсюлманския владетел на Тунис. През 1313 г. се завърнал в Арагон като ислямски посланик. Неговият пример показва очевидно, че някои от обвиненията срещу тамплиерите за предателство към християнската вяра били съвсем основателни.
Съдените тамплиери били разделени на 3 категории: признати за невинни, изповядали грешките си и помирени с Църквата, осъдени. Така, например, на 26 юни 1311 г. пред епископа на Умберто се явил Бартоломео Тенканари, тамплиер от Болоня. В негова полза свидетелствали 12 души, включително 8 духовници.
На други места тамплиерите, освободени и примирени с Църквата, било разпоредено да живеят в домове на бившия Орден на храма или в манастири по свой избор. Те получавали издръжка от Ордена на хоспиталиерите.
Други пък, след като престанали да бъдат монаси, се оженили. Това обаче довело да намаляване на определените им високи пенсии.
Осъдените на затвор дълги години гниели в тъмниците – например, Пон дьо Бур, капелан на Ордена на храма в Лангре, който прекарал 12 години в много трудни условия. Той бил освободен едва през 1321 г. Други умрели в затвора, като например дьо Оселие, маршал на ордена в Кипър (през 1316 или 1317 г.).
Легендата, че стотици, ако не и хиляди, тамплиери били изгорени на клада, е просто мит. Тази участ сполетяла само десетина от тях, при това изключително във Франция.
Най-добра, дори може да се каже, блестяща участ очаквала португалските тамплиери. Създаденият от тях нов Орден на Христос съществува до ден-днешен – сега той е военно отличие.
А в периода ХV-ХVІІ-ти вв. именно португалските рицари на Ордена на Христос извършили голяма част от Великите географски открития – включително откриването на нос Добра надежда и на морския път към Индия.
