Всички сме виждали в популярни холивудски филми или в исторически документи индианци, които носят пера на главите си. Понякога перата може да са толкова много, че даже докосват земята.
Но малцина, след като са видели индианци с такава „шапка“ от пера, например, във филмите, ще се замислят какво реално значение са имали тези украшения. Защо индианците се нуждаели от тях и какъв смисъл влагали? Дали само за красота, като обикновен аксесоар?
Всъщност, тези венците и корони имали огромно значение за индианците. Короната, изработена от пера, прикрепени по горния ръб на кожена лента или върху импровизирана шапка, е най-важната шапка в историята на индианците. Смята се, че индианското племе сиу било сред първите, които започнали да носят подобни украшения.
За да се направи такъв венец, по едно птиче перо се добавяло към кожена или платнена лента всеки път, когато собственикът му извършвал някакъв подвиг в името на своето племе. Самите пера обикновено се прикрепяли с кожени конци или сухожилия. Щом венецът бил готов, лентата можело да бъде украсена с допълнителна бродерия, мъниста, рога, естествена кожа или някакъв вид плитки, а самите пера дори да бъдат боядисани.
Има има много видове различни шапки от пера, които служели за различни цели сред отделните индиански племена. Например, шапки тип „ирокез“, направени от четина, игли от гривесто бодливо свинче или козина от елен, наречени „роуч“ – те обикновено се носели на изток от Скалистите планини, например, от племената понка или омаха. Такива шапки можели да носят само юноши, които се готвели да станат воини и вече се били проявили по някакъв начин; но различните племена имали различни правила за получаването им.
Също така, сред някои индиански племена имало рогати шапки от бизонска вълна, които също можели да носят само мъже-воини, но вече прославили се в битка. Духовното и церемониално значение на рогатата шапка за индианците от равнините било същото, както на пернатия венец за онези племена, които давали предимство на перата.
Имало индиански племена с тюрбани от кожа на видра или бобри, използвани само като церемониални шапки. Те се носели от мъжете на някои племена от южните равнини, като потаватоми, поуни и осейджи.
Всички подобни венци, корони и шапки били обединени от факта, че такова отличие трябвало да се заслужи и не всеки можел да го носи.
Подобни, условно казано, „шапки“ били много важни за индианците, тъй като те може да се носят само от най-могъщите и влиятелни членове на племето, предимно само мъже. На жените също било позволено да носят украшения за глава, но те били само ленти с мъниста или венци с малък брой пера.
За да се счита индианският младеж за мъж, той трябвало да спечели първото си перо, например, след като извърши подвиг с безкористни прояви на смелост и чест (например, на лов), да получи перо като подарък, за извършена работа или в знак на благодарност, че служи на своя народ. Но най-традиционните постъпки, които носели слава и най-почетните пера – орловите, се давали за подвизи в битка, както и за политически и дипломатически постижения или действия, помагащи на племето да оцелее и се развива. Много индиански племена смятали орловото перо за един от най-висшите признаци на уважение, притежаващ мистични свойства и надарен със силата на природата, който излъчвал енергия от различни духове.
Воинът, който пръв докосвал врага и оставал невредим след битката, получавал най-голямото орлово перо. А когато индианецът събирал достатъчен брой пера, той може да ги използва като венец или в някаква друга форма. Понякога можел просто да носи едно, две или три пера в косата – но, за да си направи венец, трябвало да получи благословията на племенния вожд и неговото разрешение. Никой нямал право да носи на главата си венец от пера, ако не е получил разрешение и не бил заслужил това право. Да носи такъв венец или шапка било най-голяма чест за индианеца.
Има известен исторически пример, как вождът на шайените Римски нос (1835-1868) – име, дадено му от „бледоликите“ заради характерния орлов нос, бил толкова сигурен, че неговата корона от орлови пера ще го предпази от куршумите на американските войници, та дори накарал самите американци да повярват в това – и те наистина не можели да го улучат, независимо, че вождът неведнъж влизал в битка с тях под градушка от куршуми.
По ирония на съдбата, в последната си битка вождът Римски нос влязъл без своята свещена корона – и още същата вечер бил смъртоносно пронизан от няколко американски куршума.
–
