Англичанинът Пърси Фосет, който пътешествал из Бразилия в началото на ХХ-ти век, изчезнал завинаги в джунглата. От него останала само книга с бележки за пътешествието му. Нарекли я „Незавършеното пътуване“…
На страница 133 в дневника си Фосет пише:
„- На Кари живеят бели индианци – каза ми управителят. Брат ми веднъж тръгна с гемия нагоре по Тауман. Тогава той и хората му били нападнати от високи, красиви, добре сложени диваци, които имали чиста бяла кожа, червена коса и сини очи. Те се биели като дяволи, а когато брат ми убил един от тях, другите взели тялото му и избягали“.
Но на Фосет не вярвали, независимо, че той превежда и думите на британския консул в Бразилия:
„Чувал съм разкази за бели индианци. Познавах човек, който се е срещал с тях. Те са съвсем диви и излизали само нощем. Живеят някъде в района на изгубените златни мини, на северозапад от река Диамантина. Може би летящите машини след време ще видят какво има там“.
„Летящите машини“ направили това през 1930 г. Летейки над районите на Гран Савана, американският пилот Джими Ейнджъл открил огромни неизвестни пропасти и гигантски водопад. И това във време, когато се смятало, че всички кътчета на Земята вече са открити и изследвани…
Всичко започнало с Колумб. „Моите пратеници съобщават“, пише той в дневника си на 6 ноември 1492 г., „че след дълъг поход открили село с 1000 жители. Местните хора ги посрещнали с почести, настанили ги в най-красивите къщи, погрижили се за оръжията им, целували ръцете и краката им, като така им давали да разберат, че испанците са бели хора, които идват от Бога. Около 50 жители поискали моите пратеници да ги вземат с тях на небето при звездните богове“.
Това е първото споменаване за почитане на бели богове от индианците в Америка. Безброй легенди, както в Северна, така и в Южна Америка, разказват, че някога от морето дошли бели хора. Те им донесли основите на знанието, законите, цялата цивилизация. Пристигнали на големи странни кораби с лебедови криле и светещи корпуси. Хората били със сини очи и руси коси, облечени в груби черни дрехи, с къси ръкавици. На челата си имали украшения във формата на змия.
Тази легенда почти без промени достигнала до наши дни. Ацтеките и толтеките от Мексико наричали главния „бял бог“ Кетцалкоатъл, инките – Кон-Тики Виракоча, чибчите – Бочика, а маите – Кукулкан…
В продължение на много години учените се занимават с този проблем. Събрани са обширни данни от устните традиции на индианските племена в Централна и Южна Америка, археологически доказателства и материали от средновековни испански хроники. Хипотезите са многобройни.
Писмото на Колумб ясно показва страхопочитанието и благоговението, които били оказани на първите испанци на американска земя. През 1519 г. отрядът на Кортес свободно минал през джунглата и стигнал столицата на ацтеките. Никой не му попречил…
Ацтекските жреци били изчислили, че Белият бог, който ги напуснал в годината Ке-Акатъл, ще се върне през същата тази „специална“ година, която се повтаряла на всеки 52 години. По странно съвпадение Кортес слязъл на американския бряг точно в такава година.
Владетелят на ацтеките Монтесума изпратил куриер при Кортес с подарък – шапка, пълна със злато. Куриерът забелязал сред конкистадорите мъж с шлем, украсен с фини златни пластинки. Когато Кортес го поканил да вземе ответен подарък за Монтесума, куриерът го помолил да му даде само едно нещо: шлема на този воин:
„Трябва да го покажа на владетеля, защото този шлем изглежда точно като онзи, който носел някога Белият бог“.
На Великденския остров, най-отдалечената от Полинезия и най-близка до Америка суша от тази посока, твърдят, че някои от техните предци имали бяла кожа и червена коса. Това потвърждават и холандските моряци, които през 1722 г. открили острова. Легендите на Великденския остров твърдят, че предците на хората тук дошли от страна на изток, която се намирала на 60 дни път. Наричали я още „Място за погребения“. Климатът там бил толкова горещ, че хората умирали и растенията изсъхвали.
На запад от Великденския остров, на огромното разстояние до Югоизточна Азия, нищо не може да съответства на това описание: бреговете на всички острови са затворени от стени на тропически гори. Но на изток най-подходящо за описанието е перуанското крайбрежие – и по климат, и по название.
Покрай пустинния бряг на Тихия океан има многобройни погребения. Сухият климат дава възможност на днешните учени да проучат подробно телата, погребани там. След разкриването на гробовете антрополозите откриват типове на хора, които дотогава не били намирали в древна Америка. Радиовъглеродният анализ определил тяхната възраст – 2200 години.
До гробовете изследователите открили в големи количества фрагменти от твърда дървесина, каквато обикновено се използва за направа на салове. Мумиите се различавали като физически тип от древното перуанско население. Цветът на косите им бил червено-кафяв, а в някои случаи много светъл, почти златист.
Великият конкистадор Франсиско Писаро пише за инките:
„Управляващата класа в перуанското кралство има светла кожа, с цвят на зряла пшеница. Повечето велможи учудващо приличат на испанците. В тази страна срещнах индианска жена с толкова светла кожа, че бях изумен. Съседите им наричат тези хора „децата на боговете“.
По времето, когато пристигнали испанците, такива „божествени деца“ били около 500 души. Хрониките съобщават, че осемте владетели от династията на инките били бели и брадати, а жените им – „бели като яйце“.
