В рицарските военни забави – турнирите, се проявява целият блясък на европейската средновековна аристокрация, която така изявявала себе си в ореола на безпримерна храброст и сила, но без кървавата реалност на истинската война.
Първите турнири се появили през ХІ век, но националните особености в тях започнали да се проявяват едва около два века по-късно. По това време вече се оформят 3 вида рицарски военни упражнения. Първото било сражение между две групи – „турнир“. Второто било „джостра“ – двубой рицар срещу рицар, а третото – „багордо“, представлявало демонстрация за владеене на различни видове оръжие.
Във Франция и Германия до XV век основният вид бойни развлечения бил „турнирът“ – сблъскване на групи рицари. Там „джострите“ били „загряване“ на публиката преди турнира или приключване на празника след него.
Съвсем различна била обаче картината в Италия. Една от причините било обстоятелството, че „турнирът“ – сблъсъкът между групи, изисквал едновременното събиране на значителен брой рицари на едно място. Това било трудно осъществимо в Италия, вече разкъсана на малки, постоянно борещи се помежду си градски общности. Затова италианците предпочитали двубоя между двама рицари – „джостра“(giostra).
Първоначално този термин обхващал всички видове двубои, особено в реални битки. Влизайки в сражение, рицарят имал възможности да избере противник и го предизвика на двубой, който обикновено завършвал със смъртта на един от воините. Но през XIII век думата „джостра“ най-често означавала вече само игра, военно упражнение.
Единственото оръжие в чистия тип „джостра“ било копието. Независимо от промените и развитието на правилата, основата си останала непроменена: двама въоръжени рицари препускат на коне един срещу друг, държейки копие в дясната си ръка. Задният край на копието служи за опора под мишницата. С лявата си ръка държат щит, който прикрива гърдите. Целта на схватката е противникът да бъде изхвърлен от седлото или поне копието да бъде счупено в неговата броня или щит.
Състезателните оръжия и екипировка се развивали с времето. През XIII век те били напълно еднакви с бойните, с изключение на острието на копието. Рицарят бил облечен в ризница, изплетена от метални халки. Ризницата за цяло тяло се състояла понякога от около 50 хиляди халки. Съвременните реконструкции на производствения процес показват, че за изготвянето на такава ризница от един ковач били необходими около 250 часа; макар други изследвания да сочат 750-1000 часа. Теглото й било около 11 кг. Върху ризницата се обличала лека дреха, която се развявала на вятъра. Тя била оцветена в цветовете на родовия герб на рицаря. На главата си той носел обикновен боен шлем с подплата от кече. Върху шлема имало пера или изображение на част от рицарския герб, например, орел, грифон, лъвска глава и др.). Забождали също подарък от „дамата на сърцето“ – воал, ръкавица, ръкав.
Копието било оцветено. То било главното оръжието на „джострата“. Отначало използвали обикновени бойни копия, дълги около 3 метра – разлика била само във върховете. Върхът на турнирното копие бил най-често с три заоблени зъба – нали целта била не да се прониже и убие противника, а просто да се изблъска от седлото. В края на турнирната епоха правели кухи копия, за да се счупят по-лесно при удара в противниковия щит или във вече плътната, пластинчата броня – това също носело „точки“. Щитът бил неголям, триъгълен, изрисуван с герба на рицаря. Имало едно твърдо правило – не бивало да се удря коня на противника, заради което често дисквалифицирали състезателя.
Към края на ХІІІ век започнали да защитават уязвимите места по тялото на рицаря с плътни метални плочи, които покривали ризницата. Отначало ги поставяли само върху гърдите, но те постепенно обхващали все по-голяма площ и халките на ризницата защитавали вече само връзките между тях. Постепенно турнирните плътни доспехи станали толкова тежки, че не можели да се носят на истинска война. Така през XV век започнали да приспособяват всичко към новото състезателно въоръжение, като вече създавали изкуствена спортна обстановка.
Тежкият шлем от XIV век постепенно излязъл от употреба, като за „джострата“ се създават по-леки каски, със заострено забрало (маската пред лицето), чиято форма по-лесно отклонявала правите удари. Избирали се силни, здрави коне, специално тренирани за неизбежния сблъсък с противника. Новите правила толерирали ударите високо в тялото на противника, както и в шлема. Забранили категорично ударите под пояса – също както в съвременния бокс. И накрая въвели записване на ударите, което окончателно създало чисто спортна атмосфера.
„Джостра“ можела да бъде организирана с различен мащаб: от затворено семейно тържество, където неколцина рицари се състезавали в продължение на часове – до голям празник с много участници, продължаващ седмици. В такива случаи разпращали обяви до близките и по-далечни замъци и градове, написани на простонароден италиански език, разбираем за рицарите; както и на латински за другите страни. Така на „джостра“ идвали рицари от далечни земи, понякога чак от Англия.
Преди турнира „джостра“ рицарите полирали оръжието и доспехите си до блясък – така и ги наричали, „белите доспехи“, понеже, за да се демонстрира красотата им, върху тях не обличали дрехи с цветове и изображения на гербове.
Събирали се огромни тълпи. В едно от писмата си старият вече Петрарка разказва за Венецианската джостра през 1364 г. послучай превземането на остров Крит – тогава и житно зърно нямало къде да падне на огромния площад пред катедралата „Сан Марко“. „Джострата“ започвала, като по даден от съдиите знак откъм противоположните тесни краища на терена излизали двамата рицари.
По своя социален състав италианските „джостри“ далеч не били толкова затворено-аристократични, как в други страни. В тях можел да участва всеки, който можел да си позволи да купи екипировка и кон.
