Могъществото на китайската империя, създадена от династията Хан (206 г. пр. Хр. – 220 г. сл. Хр.) положило началото на широкото разпространение на китайската култура.
Ханските завоеваявания отворили пътя за търговци, пътешественици, занаятчии, учени, авантюристи и проповедници. Постепенно се създал широк културен кръг, който обхванал източната половина на Азия и бил напълно отделен от западната част на Стария свят. В този свят след Китай най-голямо значение придобила Япония.
Японците започнали да изоставят варварския начин на живот много по-късно от китайците. На своите острови те се появили като завоеватели и изместили по-древните заселници – айните, остатъци от които днес живеят в северната част на страната. Сред японците и днес се различават две раси: една от по-груб монголо-малайски тип, която дошла от юг, от островите на Зондския архипелаг – а другата с по-фино очертание на лицата, от манджуро-корейски произход, пристигнала от Азия.
В японския бит преди 2000 години нямало почти нищо, което да е характерно за съвременната Япония: нямало чай, коприна, порцелан, рисувани ветрила, лакирани изделия, будистки храмове… Всички тези неща пристигнали по-късно от Китай. Затова някои историци и днес разглеждат японската култура просто като разновидност на китайската.
В тази древна Япония се развивало само отглеждането на ориз, а успоредно с него ловът и риболовът.
Религията на японците, подобно на китайската, се корени в номадските вярвания на Централна Азия: същото преклонение пред духовете на предците, същото почитане на безбройните „ками“ (духове и богове), които управляват небесните тела, изпращат дъжд, вятър, реколта и суша на земята, дават на хората щастие или болести. Тази древна религия впоследствие получила китайското название „шинто“ – „Пътят на боговете“.
Японските шинтоистки храмове, както и първоначалните китайски, били лишени от всякакви изображения: в малък параклис имало само маса, върху нея метално огледало, символ на слънчевия блясък, и скъпоценен камък или топка от планински кристал, обозначаващи чистотата и могъществото на добрите духове.
Характерът на древните японци бил по-различен в сравнение със сериозните, солидни, размишляващи китайци. Те били по-подвижни, с по-живо въображение, имали чувство за хумор. Тези особености са отразени в митовете за произхода на земята и хората.
Първата двойка божествени същества – Изанаги и Изанами, създали островите на Япония, както и многобройни други богове. Когато Изанами била убита от породения от самата нея бог на огъня, Изанаги слязъл подире й в подземното царство. Обхванат от ужас при вида на толкова смърт и разлагане, той избягал оттам и затворил входа с огромна скала. За да се пречисти от посещението в подземния свят, той създал нови богове – сред тях Аматерасу, богинята на слънцето, и нейния хитър и зъл брат Сусаноо – бог на вятъра и бурите. Завиждайки на блаженството в царството на светлината, Сусаноо съзнателно вършел греховете, които оскърбявали Аматерасу. Това принудило богинята да се скрие в пещера. В света се възцарили скръб и печал. За да изкарат Аматерасу от пещерата, боговете устроили празник с игри, танци и песни. Тогава един от боговете й показал огледало. Аматерасу видала в него самата себе си, но помислила, че това е съперница, и от ревност излязла от пещерата. Така светът получил отново светлина и топлина. Тя дала огледалото на своя внук – Джиму, от когото води началото си първата императорска династия на Япония.
Японците дълго запазили древните обичаи, донесени от централно-азиатската им родина: гадаене по нагорещени еленови лопатки, заравяне в земята на слугите и конете заедно с умрелия вожд. По-късно, с облагородяване на нравите, вместо живи хора и животни, заравяли глинени подобия. Въпреки това, жестокостта останала като постоянна величина в техния нрав. Те не обичали общите разсъждения, абстрахирани от реалността. В Япония не се появили законодатели и учители като Конфуций в Китай.
Към ІV-ти век японците попаднали под силното влияние на Китай. Дотогава Япония била доминирана от старото родово устройство „уджи“. Начело на всеки род стоял наследствен вожд, който бил съдия и жрец, получавал дарове и бил напълно независим от рода. Родовете се различавали по благородство. Най-гордите и могъщите твърдели, че водят началото си от боговете.
Над всички били членовете на императорския род като потомци на богинята на слънцето. Постепенно императорите увеличавали кръга на своето господство благодарение на това, че трупали даренията, носени от народа по време на големите празници, а в същото време събирали около себе си много зависими хора, особено занаятчии, преселили се от чужди земи.
Към двора се формирала аристокрация от висши сановници и знатни семейства, извеждащи своите родове от спътниците на Джиму, внука на богинята Аматерасу. При възцаряването си новият император получавал от ръцете на тези високопоставени велможи знаците на своята власт. Той обсъждал всички въпроси с тях. Ако императорът умирал, без да остави наследници, велможите сами решавали кой да седне на трона.
Около 200 г. сл. Хр. китайското изкуство, писмеността, живописта, предметите на разкоша нахлули в Япония през Корея, отделена от остров Кюшу само с тесен пролив.
В летописите са съхранени данни, че китайската калиграфия била пренесена в Япония от корееца Ван през 48 г. пр. Хр. Китай очаровал японците със своя разкош, с изящните си битови предмети, с коприната, овощните градини, учеността си, стройната религия и реда в управлението на империята.
Връзките с тази вълшебна страна извели Япония от нейната островна изолация. Младите японци пътували до континента, за да изучават медицина и юридически науки. Китайската литература започнала да се разпространява на японските острови. Японците се запознали със съчиненията на Конфуций и с будизма, който тъкмо бил постигнал кулминацията на своето разпространение в Китай.
Така се зараждала Империята на Изгряващото слънце.
