background img
дек. 18, 2018
610 Views

Как ограничавали „прекрасните дами“ в еретическия Лангедок

Автор:

Свикнали сме да смятаме, че един от знаковите символи на Средновековието е почитанието към жените, изразен в културния феномен на „прекрасната дама“ – възпявана от трубадури и менестрели, заради която хиляди рицари се сблъсквали, кръстосвайки копия и мечове по различни турнири из цяла Западна Европа.

Но почитанието към „прекрасната дама“, който култ води началото си от преклонението пред Дева Мария (Света Богородица), не било разпространено еднакво навсякъде. През ХІІ-ти век в Южна Франция, където доста свободно се разпространявали всевъзможни ереси и действали сектите на албигойците и катарите (впрочем понякога те провеждали общи събрания и местното население ги смятало за една и съща секта), жените били силно ограничени в своите права. Достатъчно било една жена да излезе сама от дома си или самостоятелно да вземе решение, което касаело собствената й съдба или съдбата на дъщерите й – и веднага се оказвало, че всичко това е невалидно, тъй като било прерогатив на нейния съпруг.

Макар, че през Х-ти и в началото на XI-ти век положението на жените в повечето части на Лангедок – основната област в Южна Франция, било доста благоприятно, постепенно със засилването на влиянието на катарите и албигойците ролята на жените в обществото била постоянно ограничавана.

Тогава се засилва сенориалната собственост, изграждат се родови замъци, решават се въпроси, свързани с наследствата на различните категории феодални владетели.

Катарите и албигойците прекрасно схващали, че култът към „прекрасната дама“ води началото си и има своите корени в почитанието към Света Богородица. По онова време мнозина феодали, при това на високо ниво като прословутия Раймонд VІ Тулузки (1194-1222) били под тяхно влияние и, дори да не членували формално в сектите, им оказвали всякаква подкрепа. Еретиците смятали жените за „съсъд на злото“, за „извор на похот и разврат“ и се стремели всякак да ограничат правата им.

През Средновековието е било много трудно за жена да бъде независима.

Под влиянието на еретическите схващания за второстепенната роля на жената, които схващания злостно отхвърляли култа към „прекрасната дама“ като нова християнска традиция, властите в Южна Франция – най-вече в Лангедок, а също и в съседния Прованс, свеждали правата на жените до минимум.

Еретическото влияние допринесло за формирането на такъв брачен кодекс, според който всички права на собственост се прехвърляли на мъжа – а жената с всички средства се опитвали да отстранят от дележа на наследството.

Така се стигнало до парадокса, че дори по времето на трубадурите, които възпявали „прекрасната дама“, всяка жена в Лангедок, независимо от социалния слой, към който принадлежала (благородна дама, селянка, жителка на град), оставала в почти робска зависимост от съпруга или сина си, а неомъжената – от брат, чичо или вуйчо.

И ако случайно се намерела „независима“ жена, или поне с амбиции да бъде такава, това били изключения, по-точно легендарни изключения, защото всъщност такива почти нямало.

За да получи правото на определена свобода на действие, една жена трябвало да остане вдовица, да има много значителен дял вдовишко имущество (подарък от съпруга й) и не по-малко солидна зестра (подарък от близките й, който в случай на вдовство се връщал при нея) – както и завидни лични качества, за да не се озове отново под властта на мъж.

Такава била Ерменгарда Нарбонска.

Тя е родена около 1129 г., а през 1134 г. станала наследница на огромни владения. Когато през 1143 г. наследила нарбонското виконтство, решила да не чака да се превърне в солидна матрона, и започнала сама да управлява земите си.

Същата година, едва на 14 години, Ерменгарда се оженила за благородник от стар род. Това било уредено от други мъже – графовете на Монпелие, Безие и Каркасон, може би подпомогнати от графа на Барселона. Те с усилие изтръгнали младото момиче от властта на графовете на Тулуза, които били свързани с еретиците-катари. После й намерили съпруг, който да не я обременява, и я поставили начело на обширните наследствени имения, които нямали мъж-наследник.

Тя ги управлявала умело, като успяла да държи настрани от владенията си дори онези, които й помогнали да застане начело на имотите си. Така успяла да извоюва доста голяма независимост, крайно необичайна за жена в онази епоха. Разбира се, това било схванато като крайна неблагодарност от графовете на Каркасон, Безие и Монпелие – които, естествено, я лишили от своята подкрепа и оттеглили покровителството си над нея. Това я довело до печален край.

В края на живота си самата Ерменгарда попаднала в капан, поставен от мъж от собствения й род. Понеже нямала свои преки наследници, тя решила да повери виконтството на един от своите двама племенници – и непредпазливо уведомила младежа за намерението си. Но едва през 1189 г. възрастната благородна дама предложила на племенника си да управлява заедно с нея – и неблагодарникът веднага принудил самотната си родственица да му предаде цялото управление.

Желаейки да предотврати всякаква нейна съпротива, той я затворил в командорството на тамплиерите, разположено на територията, която тогава принадлежала на Каталония (днес местността Труя във френския департамент Източни Пиренеи). Там, в крайна сметка, и починала (през 1196 или 1197 г.), изоставена от всички.

Така приключил животът на Ерменгарда Нарбонска – една от първите независими жени в Европа. Потвърдила се по-късната малко тъжна и саркастична сентенция: „Който изпреварва своето време, бива принуден да го дочака в немного удобно помещение“.

Но на гордата Ерменгарда дори това не било писано – да дочака „своето“ време.

Категория:
История · Човекът

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu Title