С течение на вековете, колкото повече рицарството се обвивало с ореола на слава и блясък, толкова по-сложен ставал процесът за приемане на млади кандидати, желаещи да получат това благородно званиие. Само благородник по рождение, достигнал 21-годишна възраст, можел да стане рицар. В много редки случаи и за особени заслуги, кралят можел да провъзгласи и мъж, който не бил роден в благородническо семейство.
Но само благородният произход далеч не бил достатъчен. Било необходимо да се научат из основа всички рицарски задължения. Чрез преодоляване на продължителни изпитания на по-ниски степени, кандидатът трябвало да докаже, че неговата смелост и храброст са в състояние да поддържат честта и славата на съсловието, в което желаел да постъпи.
Подходящото възпитание на човек, комуто предстояло да стане рицар, започвало още от детството. Игрите и заниманията на момчето трябвало да развият у него войнствен дух. Въоръжено с тояга, имитираща копие, и представяйки си всяко дърво като враг, то се сражавало с оградата на родовото си имение и така изпитвало своята зараждаща се сила за бъдещи победи на бойното поле.
Зимата допринасяла особено много за този вид забавления: децата се събирали, строели укрепления и кули от снега, обсаждали ги и се защитавали.
На 7-годишна възраст, момчето бивало отделяно от майката и с неговото възпитание се заемал бащата. След първоначалните уроци под родителския покрив, то било изпращано в някой от замъците на по-видните рицари, роднини или приятели на семейството. Техните съвети и пример представлявали истинското и окончателно възпитание. Било особена чест за един рицар, ако някой баща му доверявал да довърши възпитанието и обучението на своя син.
При раздялата, майката на юношата му давала кесийка с малко пари и връзвала на шията му муска с реликви, за да го предпазва от уроки и други злини. Юношата отпътувал с боен кон, придружен от стар слуга. При пристигането в замъка на своя покровител, той получавал званието паж или валет.
Задълженията на пажа не включвали нищо унизително, макар той, всъщнос, да изпълнявал работата на днешния слуга – но това било услуга за услуга.
Пажовете придружавали своя патрон и неговата съпруга по време на лов, на гости, при разходки, служели като куриери и дори сервирали на масата. Почтително, с приведен поглед, младият паж се подчинявал, учел се да заповядва и да отговаря умно на въпросите, но обикновено пазел мълчание. Той помагал в замъка, през зимата трябвало да застила стаята на покровителя си със слама, а лете – с рогозки, да поддържа в ред бронята му и конската амуниция, да подготвя измиването на гостуващи рицари.
Първите уроци на пажа били свързани с богословието – той трябвало не само да бъде добър християнин, но да защитава своята религия на живот и смърт. Преподавател по този важен въпрос обикновено била една от най-благородните, благочестиви и добродетелни дами в замъка. Уроците по богословие вдъхвали огромно уважение към тази свещена тема, а в същото време, кротостта, учтивостта и достойнствата на учителките будели уважение към нежния пол, което било отличителна черта на рицарството. Примерът на дамите и рицарите, на които служели пажовете, постоянно поддържали в тях скромност и благонравие. Но преди всичко, възпитателите се опитвали да развият у пажовете уважение към величествения характер на рицарството и благоговение към онези доблести, които издигали до това звание.
Пажовете участвали в най-различни турнири и изпълнявали рицарски задължения: обяздвали непокорни коне, тичали в тежки брони, прескачали огради, хвърляли дротици, учели се да се бият с копия и дървени мечове. Понякога строели малки дървени градчета и ги превземали с пристъп. Наричали ги с имената на някои райони в Палестина: обсаждали глинен Вавилон, превземали Антиохия от буци тор, а Мемфис – от тръстика. Поляните ги снабдявали с украшения за шлемовете, а горичките – със стрели: всичко това било зората на бъдещата им слава.
След военните игри се водели разговори за война и лов, за изкуството да се опитомяват птици и дресират кучета. Понякога учели младия паж да играе шах или да пее в съпровод на лира, песен за любов или бойна слава. Постепенно, у пажа се зараждало желание да премине на служба при друг, по-известен и уважаван рицар, или пък да стане оръженосец: често това било последната стъпка към посвещаването в рицарство.
Дворците и замъците били превъзходни училища по учтивост, любезност и други достойнства, не само за пажове и оръженосци, но и за младите благородни девойки. Там те изучавали бъдещите си задължения от ранна възраст, развивали и усъвършенствали грацията си и онези нежни чувства, за които били създадени от самата природа. Младите момичета се учели да оказват на бъдещите си съпрузи онези услуги, които един воин очаква от нежната си съпруга. Те били първите, които измивали праха и кръвта на рицарите, завърнали се от битка или турнир. Дамите и девойките изучавали ботаника и хирургия, за да могат да дават първа помощ на ранените.
За да покажат на младежите предназначението на меча, при преминаване от паж към оръженосец се извършвал църковен обред. Родителите или покровителите на пажа го завеждали при олтара, като държели восъчни свещи. Свещеникът вземал меч и колан от престола в олтара, благославял ги няколко пъти и препасвал младия благородник.
Посвещение. Едмънд Лейтън, 1901
Оръженосците се разделяли на рангове според наложените им задължения: оръженосец на рицаря или съпругата му (този на рицаря стоял по-високо), стайни оръженосци – камерхери, конюши (при конете) и т. н. Най-високата позиция си оставала оръженосец на рицаря – до момента, в който самият оръженосец ставал такъв. Тогава неговите обслужващи задължения приключвали и той тръгвал по пътя на славата.
Статуетка на рицар
