background img
окт. 3, 2018
10025 Views

Как Русия продала Аляска?

Автор:

През 1867 г. Руската империя била в трудно финансово и политическо положение. Тя имала големи дългове след Кримската война (1856). Освен това, министрите на Александър II (Цар Освободител) изпитвали затрудения с управлението на огромните територии на империята.

Аляска, която била присъединена към Русия през 1741 г. от мореплавателя Витус Беринг, била точно такава притеснителна територия. Въпреки, че там се добивали много кожи от морски видри и тюлени, Руско-американската компания, която управлявала онези земи, непрекъснато искала нови и нови субсидии.

Със своя тежък климат и ограничен селски потенциал, Аляска никога не е била привлекателно място за заселване и колонизация. Там имало само няколко ферми за кожи и около хиляда ловци и войници, които обозначавали властта на руския император.

Слуховете, че в Аляска има злато, само влошавали нестабилната ситуация. Било твърде възможно натам да тръгне лавина имигранти, подобна на онази, която през 1849 г. откъснала Калифорния от Мексико. Почти всички смятали, че е най-добре тази земя да се продаде на разумна цена, отколкото след няколко години да бъде откъсната безплатно от Русия.

В началото на март 1867 г. руският посланик в САЩ барон Едуард Стекл получил указание да предложи огромната територия на Аляска на държавния секретар на САЩ Уилям Х. Сюард за 5 милиона долара.

Във Вашингтон били ентусиазирани. Сюард бързал да извърши сделката. Той бил яростен привърженик на експанзионизма и вярвал, че Аляска, независимо от своята отдалеченост, един ден ще бъде необходима на САЩ.

Барон Стекл съобразил, че успоредно с нетърпението на Сюард ще расте и цената. Затова избрал тактика на бавене в преговорите. Уловката сработила. В продължение на 2 седмици Сюард постоянно увеличавал цената пред „нерешителния“ Стекл. Най-после вечерта на 29 март руският посланик получил от него обещание да се платят 7,2 милиона долара. Сюард настоял договорът да бъде подписан още същата нощ. За да се ускори работата, Сюард и Стекл свикали всичките си служители.

През нощта договорът за продажбата в обем 27 страници бил подписан в Държавния департамент. Работата приключила в 04.00 ч. сутринта.

Барон Стекл бил извънредно доволен и предполагал, че не само ще бъде похвален от царя, но и ще получи значително възнаграждение за майсторската операция.

На Сюард обаче предстояло да получи одобрение от Сената и Палатата на представителите – долната камара на Конгреса. Сенатът одобрил сделката, но конгресмените били ядосани, че секретарят не се консултирал с тях, преди да похарчи толкова пари. Критиците се подигравали заради „хладилника на Сюард“ и „парка за бели мечки“.

Барон Стекл направил всичко възможно, за да насърчи одобряването на договора. Когато станало ясно, че споразумението може да бъде развалено, той поканил бившия американски финансов министър Робърт Дж. Уокър да стане таен лобист на Руската империя.

Уокър, подобно на Сюард, не само бил твърд поддръжник на политиката на разширяване на САЩ, но имал силни приятели във Вашингтон и достъп до влиятелния вестник „Дейли Морнинг Кроникъл“. Освен това, много се нуждаел от пари. Той се захванал сериозно със задачата, използвайки публикациите във вестника като средство за убеждаване. Колонката му се появявала всеки ден. Той пишел, че Аляска може да стане пост в бъдещата борба за господство в Тихия океан, че климатът там е „прекрасен” и, че земята е толкова претъпкана с всякакви богатства, та пътешественикът може да събира злато с „пълни шепи”.

Аргументите на Уокър се оказали убедителни и законопроектът за Аляска бил приет на 18 юли 1868 г. със 113 гласа „за“, 43 – „против“ и 44 „въздържали се“.

Конкурентът на Уокър – журналистът Урия Пейнтър, който бил против сделката,  обаче решил да си разчисти сметките със своя опонент. На 1 август американското министерство на финансите издало няколко чека за общо 7.2 милиона долара, които били предадени на барон Стекл. Пейнтър решил да наблюдава кога някой от „играчите” в Конгреса и извън него внезапно ще забогатее. Не му се наложило да чака дълго. Няколко дни по-късно вестниците съобщили, че чантата на Уокър, който пътувал в северните части на САЩ, била открадната с 16 000 долара в нея. Цялата сума била в златни сертификати на Министерството на финансите. Местната полиция заловила крадеца и върнала парите, но Уокър, кой знае защо, решил да не повдига обвинение.

За Пейнтър това било ясно доказателство, че на Уокър му плаща руското правителство. Била създадена комисия в Конгреса за разследване на корупция. Но тя не направила никакви сензационни разобличение и не открила някой да е плащал за гласуване по определен начин в Конгреса.

Междувременно руската Аляска станала де-факто американска територия. Руснаците нямали търпение да се махнат оттам, а американците – официално да установят свой контрол. През септември 1867 г. американският генерал Ловел Русо доплавал в Новоархангелск (Ситху), столицата на руска Аляска, и извършил приемането. За да се маркира американското присъствие на полуострова, в Ситху и няколко други пристанища били разположени войски.

И накрая, през 1912 г. загрижеността поради липсата на закон и ред в изоставената територия принудила Конгреса да приеме организационен акт. Съгласно закона се създавали длъжност „губернатор“ и правоохранителни органи, като се заделяла и малка сума за образование на ескимосите.

Въпреки това, истинската стойност на територията все още предизвиквала съмнения. Едва с избухването на Втората световна война военните и стратегическите съображения най-после пристегнали здраво „парка на белите мечки“ към САЩ. По това време колосалната територия, два и половина пъти по-голяма от Украйна и купена за по-малко от 2 цента на акър, станала „абсолютно необходима” – както някога прогнозирал Сюард.

Категория:
История · Любопитно

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Здравей, ако искаш да получаваш известия по имейл за най-нови публикации в Iskamdaznam.com

Powered by WordPress Popup

Menu Title