XVI век бил епоха на формирането на национални държави в Европа, на Реформацията, на турската заплаха. И на италианските войни.
На 1 януари 1515 г. френският трон бил наследен от крал Франциск I – племенник на Луи XII. В Италия се водела „войната на Камбрейската лига“ – папата, императорът на Свещената Римска империя и испанският крал от едната страна, а от другата – Венеция.
Младият 20-годишен френски крал се оказал куражлия: заявил претенции за Миланското херцогство, събрал армия и тръгнал да си го вземе с меч в ръка. Негов съюзник била Венеция. А враговете му от т. нар. „Свещена лига“ изправили срещу него 4 големи армии, които трябвало да лишат французите и венецианците от всякакви надежди за победа.
Главният аргумент в спора срещу могъщия френски монарх бил корпусът швейцарски наемници, които отдавна имали приятелски връзки с французите. Но сега швейцарците се противопоставили на Франциск и трябвало да спечелят победа за Свещената лига.
За войната в Италия френският крал наел повече от 20 000 германски ландскнехти; имал и няколко хиляди души френска пехота, която не била с високо качество, но можела да държи фронта и да носи гарнизонна служба. Самият крал предвождал похода начело на 3000 тежки конници-“жандарми“ от т. нар. „ордонансни роти“ – първите редовни френски военни части. На бойното поле и под стените на Милано войските трябвало да бъдат подкрепяни от артилерия, с която френската армия вече била прочута.
Силите на антифренската коалиция – Свещената лига, съсредоточени в 4 полеви армии, били значително по-многобройни. Те се опитали да предотвратят нахлуването на французите на територията на Миланското херцогство. Франциск обаче разпределил войските си по няколко планински пътя. Един от неговите отряди успял да изненада миланския командващ Проспер Колона. Миланците били разбити, самият Колона – пленен.
Основната антифренска ударна сила – швейцарците, били принудени да се оттеглят към Милано. Скоро те започнали преговори с френския крал, защото нямали никакво желание да се бият против своя стар съюзник и традиционен работодател.
Французите се договорили швейцарците да напуснат херцогството, владетелят на Милано Масимилиано Сфорца получил земя и титли във Франция за компенсация, а Франциск се задължил да остави крепостта Белизона в ръцете на швейцарците и да им плати 1 милион екю – от тях 150 хиляди незабавно.
Обаче, след като получили парите, швейцарците отказали да изпълнят договора. Те били насъскани от кардинал Шинер, заклет враг на французите.
Франциск се озовал в трудно положение. Обединените папско-испански войски били в Пиаченца, само на два дни път от Милано. А той все още не знаел нищо за коварството на швейцарците и възнамерявал да атакува вражеската армия.
На 13 септември 1515 г. швейцарският корпус, командван от херцог Масимилиано Сфорца, се разгърнал в 3 големи формации – „баталии“, и настъпил към лагера на Франциск близо до градчето Мариняно.
Щом научил за предателството на швейцарците, кралят изпратил куриер до командващия венецианската армия д’Алвиано с искане да се присъедини към него възможно най-бързо.
9000 немски ландскнехти, френската полева артилерия и няколкостотин жандарми поели яростната атака на първата швейцарска „баталия“ – удар, срещу който изглеждало, че никой не може да издържи. Завързал се ожесточен бой – германците не отстъпили, артилерията разреждала швейцарските редици, а а жандармската кавалерия ги нападала по фланговете. Самият крал пише: „По този начин бяха предприети 30 великолепни атаки“.
Швейцарците все пак надвили въпреки, че не успели да довършат сражението – битката продължила до късна вечер и когато станало твърде тъмно, противниците се настанили за нощувка направо на бойното поле.
На следващата сутрин армиите продължили боя: както и предния ден, швейцарците се построили в три „баталии“, разгърнати по фронта. Десният френски фланг бил воден от Шарл дьо Бурбон – конетабъл на Франция, левият – от зетя на краля граф д’Алансон, центърът – от самия Франциск I. Въпреки, че имали леко числено превъзходство, както и решително предимство в артилерия и кавалерия, французите изпитали затруднения – швейцарците атакували толкова отчаяно и яростно, че пехотата на Франциск се поколебала. Не било възможно обаче да се победят французите с един удар: тежката жандармска кавалерия многократно се врязвала в редиците на копиеносците и ги принуждавала да спират, за да отблъскват атаките. Но швейцарците само забавяли темповете на своето настъпление. Все пак дори това било достатъчно за френската артилерия и стрелците да нарушават бойния им строй.
След дълга, свирепа битка швейцарците отново започнали да надделяват – и точно в този момент връхлетели току-що пристигналите венецианци начело с д’Алвиано. Една от швейцарските баталии била обкръжена и напълно унищожена, а другите две се оттеглили в относителен ред, макар да понесли големи загуби.
Така въпреки първоначалния си успех, швейцарските копиеносци, свикнали да вдъхновяват ужас със своите победи, претърпели страшно поражение: от 200 години насам независима Швейцария не била понасяла по-жесток разгром.
Половината от 30 хиляди швейцарци останали на бойното поле при Мариняно. Един от участниците в сражението го нарекъл „битка на гигантите“ – около 5 хиляди верни синове на Франция също паднали в боя. Но загубите били несравними.
Сфорца капитулирал и отишъл в изгнание, а херцогството му преминало към Франциск. На 11 октомври 1515 г. той тържествено влязъл в Милано. Швейцарците осъзнали грешката си и сключили мир с краля, като обещали да служат само на него и да върнат окупираните милански земи. Зашеметени от такъв решителен успех на своя враг, испанците изтеглили войските си на юг, а папа Лъв X и Флоренция на свой ред сключили мир с Франциск.
След страшния разгром при Мариняно Швейцария станала неутрална държава – до ден-днешен.
–
