Силните алкохолни напитки не били непознати за англичаните от викторианската епоха. Особено много се пиело в многолюдните места, в бедните части на градовете, където във всяка стая живеели по няколко души и дори семейства.
Пияните жени и деца не изненадвали никого. Джинът бил най-достъпната напитка и най-лесният начин да се забравят житейските неприятности.
Кръчми имало на всяка крачка. Излизайки от една, след две къщи можело да се пийне в друга. Колкото по-беден бил районът, толкова повече кръчми имало. Любимото занимание в тях били пиянските сбивания. Демонстрацията на сила била много важна. Днешните приятели на чашка утре заставали на опашка за работа. Работодателите предпочитали здрави мъже, които били победили във вчерашното сбиване.
Освен джин, любимите алкохолни напитки сред обикновените граждани били бренди, ром и бира. Дори малките деца пиели бира – водата от помпите-колонки по улиците била толкова мръсна, че причинявала често чревни заболявания и епидемии. Алкохолът или варените напитки, като кафе, чай или сиропи, били единствените безопасни за здравето.
В много от произведенията на Дикенс, Елиът и Харди се описват сцени, в които членове на клубове, посетители на таверни, работници след тежък ден пият джин, портвайн, вино или бира. По-силните напитки дори се доставяли по домовете. Обикновено алкохолът се разнасял за редовни клиенти, но всеки можел да отвори прозореца и да повика разносвача.
Около пъбовете често спирали певци на балади. Виждайки любопитния блясък в очите на слушателите си, те спирали насред песента, а след това продавали всяка своя дума за половин пени. Това обикновено развеселявало пийналата публика. Дори най-тъжните балади предизвикали смях, когато всяка дума постепенно била изтръгвана от певците с помощта на монета.
Чаят бил скъп поради огромните вносни мита въпреки, че Източна Индия, откъдето го внасяли, била британска колония. Затова пък всичко необходимо за производството на бира го имало в самата Англия. Английското земеделие се основавало на отглеждането на царевица, овес, пшеница и ечемик, който се използвал за приготвяне на малц и ел.
Производството на алкохол било огромен и много печеливш бизнес в страната, като от него живеели многобройни големи и малки ферми. Собствениците на кръчми били уважавани хора. Мнозина от тях в началото купували малки пивоварни, след това увеличавали обема на производството и пристроявали към тях помещение, където можело да се влезе, пийне и разговаря – и така правели състояние.
По-голямата част от мъжете в Англия предпочитали да прекарват вечерите не у дома със семейството си, а в задимената и шумна атмосфера на кръчмата. Те се криели там от семейните проблеми, от мърморенето или изискванията на жената, от грижата за децата, а често се опитвали да избягат от реалността, от трудния живот и от себе си.
Богатите мъже излизали от къщи по клубовете си, където атмосферата била много по-благородна и аристократична, разговорите, езикът и маниерите били по-достойни, но целта оставала все същата – да се избяга от реалността.
Питейните заведения се делели на таверни – където най-често се отбивали за ежедневното пийване, пъбове – които служели за същата цел, и странноприемници, най-често по главните пътища и кръстопътищата. Те били необходими за пътниците, уморени от дългото друсане по селските пътища. Уморените, премръзнали и гладни пътници с удоволствие се измъквали от дилижансите и отсядали през нощта в странноприемниците, където получавали вечеря и чаша-две от някакво питие. Или просто изчакали ковачът да поправи подковите на конете, за да продължат пътуването. Кочияшът също влизал заедно с всички и никому не хрумвало,че той не бива да пие по време на работа.
Бирариите станали много популярни едва след 1830 г., когато тази напитка станала много евтина. Имало опция за „абонамент“: всеки можел да плати годишно на собственика предварително две златни монети – гвинеи, и след това всеки ден да идва за едно питие. Тогава започнали да се появяват и „джиновите дворци“, както се наричали първоначално, подчертавайки новата мода. За разпространението на джина допринесло обстоятелството, че дълго време за неговия внос нямало данък и той станал по-евтин от бирата.
Класовата принадлежност се определяла, покрай всичко останало, и от факта какво пиел човек. Таверните били разделени на две части: бар или кухня вдясно от входа, където сядали по-обикновените посетители, и предна част вляво, запазена за по-заможните и аристократични клиенти. Тя била обзаведена с най-добрите мебели и украсена с картини по стените. До камината също оставяли места за най-важните посетители – там не можело да седне друг, дори да били свободни. Клиентите били обслужвани от барманка и момче-“портбой“, които разнасяли напитките на масите.
В началото на XIX-ти век баровете в таверните били много малки. Именно тогава се появила традицията клиентите да пият прави, заимствана от „кръчмите-барабани“, както ги наричали, където пиели набързо, без да сядат.
Тезгяхът-бар представлявал маса до входа, където собственикът наливал на набързо минаващите, след което придружавал до камината онези, които решавали да влязат и да останат.
Богатите пиели вино и уиски, а португалското уханно сладко вино – портвайн (от името на град Порто), предпочитали да пият след хранене.
В средата на ХІХ-ти век в Англия се продавали най-разнообразни вина за обяд и вечеря в благородна компания. Черешовият ликьор се сервирал със супа и риба, виното кларет – с печено месо, пуншът – с ястия от костенурки, портвайнът – с еленово месо. Бургундското – с дивеч, шампанското – между основното ястие и десерта, мадейрата – със сладко, друг вид портвайн – със сирене и десерт, както и токайското.
Останалите напитки се консумирали по желание.
