Както всички знаят, робите в Древния Рим нямали никакви права. Затова и били роби. От гледна точка на закона те били не субекти на правото, а вещи, собственост на господаря им. Ако робът бил пленен варварин, осъден римлянин или пък чужденец, купен на пазара за роби, тогава господарят му можел да прави всичко с него. Законът не го ограничавал.
По-различна била ситуацията, когато роб бил купен от господар, който имал интерес от повече или по-малко прилично отношение към него. Това били различни случаи.
Първо: ако човек сам продавал себе си в робство поради бедност, за да не умре от глад, или за да си намери работа, където се вземали само роби. Например, личен секретар на богаташ. Второ: римските бедняци понякога продавали в робство децата си, ако не можели да ги изхранват.
Трето: можело предишните собственици да изпитват добри чувства към него (или към нея) и не искали новият господар да направи живота на този роб (робиня) непоносим. Това обикновено били домашни роби и още по-често лични прислужници, които господарят им бил принуден да продаде поради различни обстоятелства. Да речем, в по-ново време познатата на милиони телевизионни зрители Изаура от едноименния сериал е пример за домашен роб с добро отношение от първите й собственици. Всички тези случаи имат едно общо нещо – продавачът се интересувал от по-нататъшната съдба на роба при новия му собственик. Такъв продавач можело да бъде самият бъдещ роб, родителите му или предишният господар. В този случай към документа за продажба добавяли специални законови формули, които пряко забранявали някои начини за използване на този роб. Например, можело да бъде забранено: използването на роба (робинята) за сексуални цели или за принуждаване към проституция; използване за тежка работа; осакатяващи наказания; препродажба; освобождаване.
Последната забрана може да предизвика учудване. Защо например бедният човек, който сам се продава като роб, трябва да забранява на господаря си да го освободи? Но тази клауза просто изключва възможността собственикът да използва този роб „до износване“, а след това да му даде свобода, като го изхвърли навън без никакви средства за съществуване. Един вид, така робът си осигурявал „работа“ като роб. А и когато собственикът знаел, че този роб ще остане в неговия имот дори след като се разболее или остарее, той неизбежно трябвало да полага грижи за него, за да му носи полза. По същите причини можело да бъде забранена и препродажбата на роба.
Другите точки са доста ясни и очевидни. Трябва да се отбележи, че в късната Римска империя бил приет специален закон, който официално забранявал на собствениците на роби да продават интимните им услуги, тоест, да ги принуждават към проституция.
Имало и други закони, които се опитвали до известна степен да хуманизират древноримското робовладелство. Например, било забранено робът да се разделя от семейството му. Този закон обаче бил валиден само, ако бракът бил официално регистриран. А регистрацията на брака на роб зависела изцяло от добрата воля на господаря му. Но военнопленниците или робите, купени от пирати, не попадали в обхвата на този закон и никой не се интересувал дали имат семейството. Друг закон задължавал собственика на роб да го погребе на свещено място (т. е. на официално гробище) в случай на смъртта му.
Говорейки за правата на робите, трябва да споменем т. нар. „пекулий“. Тази дума в римското право означавала отделна собственост, предоставена на роба от господаря му за самостоятелно управление – доходите от която оставали за самия роб. Той само бил длъжен да дава на собственика определена част от тях. Тоест, това била своеобразна форма на аренда. Пекулий можели да бъдат движима или недвижима собственост, даже други роби.
От комедиите на римския драматург Тит Макций Плавт можем да заключим, че в края на ІІІ век. пр. Хр. имало значителна група роби, които притежавали пекулии. През І век пр. Хр. бил издаден преторски едикт за пекулия. Там била дадена ясна правна формулировка: „Пекулий е това, което самият господар отделя от собствеността си, като за него води отделен отчет на своя роб“.
Робите, които имали пекулии, често сами купували роби и натрупвали богатство. Тъй като икономическата дейност се извършвала от роба по негова инициатива и в негови собствени интереси, а пекулият по закон принадлежал на господаря, то робовладелецът отговарял за задълженията на роба само в границите на пекулия.
Всичко това показва, че робството в Древния Рим имало сложна структура и не се изчерпвало с простите взаимоотношения „говорещ инструмент“ – негов собственик.
