Противникът на византийския император Юстиниан Велики – шах Хозрой Ануширван (531-79), бил последният голям персийски владетел. Подобно на баща си Кавад I (488-531), той водил безмилостна борба срещу аристокрацията, която през V-ти век създала свои независими владения в регионите, притежавала свои военни отряди, разполагала с много слуги и крепостни селяни в огромните си имения.
За да сломи едрите магнати, които разпокъсвали държавата, Кавад разрешил проповедите на маздакитите (последователи на Маздак), които се обявявали срещу неравенството в собствеността, ратували за премахване на робството и за примитивен комунизъм, като прославяли бедността.
Хозрой също обявил себе си за застъпник на слабите против силните, и с това привлякъл на своя страна дребната аристокрация, която враждувала с едрите велможи. Той конфискувал големи имения на магнатите, интензивно налагал поземлени и поголовни данъци по подобие на Византия – и успял да напълни държавната хазна. Това му дало възможност да вземе под своя опека цялата тежка бронирана кавалерия – прочутите персийски катафракти, която преди това била разпръсната по отделните области в подчинение на тамошните магнати.
След създаването по този начин на абсолютна монархия, резултатът бил лесно да се предвиди – всяка централизирана държава е по-силна от своите съседи, където властта на монарха е ограничена от сенат, по-силна аристокрация и т. н. По този начин Хозрой придобил надмощие в постоянните войни с Византия. Но, от друга страна, постоянното военно положение носело своите рискове: значението на армията станало опасно голямо. Слабите наследници на Хозрой, сами по себе си неспособни да водят военни дела, не можели да се справят със своеволията на военачалниците.
Междувременно Сирия и Двуречието (Тигър и Ефрат), разположени в покрайнините на голямата сирийско-арабска пустиня, били обект на все по-засилващи се арабски нападения. Вместо да се защитават с общи сили срещу нарастващите атаки на арабите, Византия и Персия постъпвали по възможно най-глупавия начин – използвали тяхната бърза кавалерия в борбата помежду си. И едните, и другите заселвали арабски племена по своите граници по подобие на някогашните германски федерати в Римската империя.
Получило се същото, както и в Европа: там заселването на германските федерати по северните граници на империята подготвило нейното превземане от европейските варвари – а тук арабските варвари се заселили в южните покрайнини на двете цивилизовани държави и спокойно подготвили завоюването на целия Близък Изток.
Особено пагубни за Византия и Персия били войните в началото на VII-ми век.
Хозрой ІІ (570-628) Парвиз, внукът на Хозрой Ануширван, сключил съюз с аварския каган, като го убедил едновременно да нападне Константинопол и византийските провинции в Азия.
Династията на Юстиниан загинала в разгара на военната буря, която се разразила от всички страни. През 610 г. в Константинопол, с одобрението на патриарха, за император бил избран африканският наместник Иракли. Той пристигнал в Константинопол начело на голям флот, като всички кораби били украсени със статуи на Света Богородица.
По това време персийските войски нахлули в Сирия и Мала Азия, превзели Антиохия, Дамаск и накрая Ерусалим, където пленили Христовия кръст. На север достигнали Черно море, на юг завладели Александрия в Египет – така прекъснали снабдяването на Константинопол с жито.
Ираклий вече се канел да напусне Константинопол и да премести столицата в Картаген – но патриарх Сергий го спрял от името на аристокрацията и народа, като взел от него клетва да не изоставя града и да предприеме кръстоносен поход срещу езичниците, за да освободи християнските светини.
За да осигури тила на армията си, императорът платил огромен откуп на аварския каган. После започнал да набира войници от населението на самата империя, защото досегашните германски федерати били заминали на запад и се пръснали из цяла Европа.
Самият Ираклий застанал начело на армията в Азия. Той успява да изтласка персите от Мала Азия. След което настигнал и победил персийската армия в Азербайджан. Кавказките планинци застанали на страната на Византия. В следващата битка при Ниневия персите били окончателно разгромени. Хозрой избягал в Ктезифон, където бил убит от сина си Кавад II.
В същото време под ръководството на патриарх Сергий било отблъснато яростно нападение срещу Константинопол на персите и арабите.
Кавад ІІ сключил примирие с Ираклий и върнал Светия кръст, който императорът тържествено внесъл в столицата през 628 г.
Но, в същото време, се наложило северната част на Балканския полуостров да бъде изоставена на аварите и славяни. Също така, вече било невъзможно дори да се мисли за завръщането на италианските области, превзети от лангобардите. Южната част на Испания отново се върнала към вестготите.
Така империята загубила голяма част от териториите, възстановени от Юстиниан Велики. Тя отново се свила, изоставила плановете си за възвръщане на Запада и обърнала поглед повече към изток. В Константинопол престанали да се интересуват от Британия и Галия. Но за Китай събирали все повече сведения.
Мнозина имперци харесвали спокойствието на китайския политически живот, липсата на спорове за трона, строгостта на китайските закони, които забранявали златните украшения.
Въпреки, че държавата продължавала да се нарича Римска империя, а нейното население „римляни“ (ромеи), гръцкият етнос заемал доминиращо положение.
При Юстиниан Велики официалният език (придворен и чиновнически) все още бил латинският. Но при неговите наследници от края на VІ-ти век гръцкият, който се говорел сред по-голямата част от населението, станал задължителен. В армията на Ираклий командите вече се давали на гръцки.
След като победила Персия, постепенно започнало стабилизирането на Източната Римска империя в новите й граници. Тя просъществувала още над 800 години – до 1453 г.
