Кушанското царство, което в началото на нашата ера процъфтявало в Централна Азия, е сравнително слабо известно. Неговият народ се появил отнякъде, завладял части от територията на днешните Афганистан и Пакистан, основал собствена държава и я превърнал в огромна империя – а след около 350 години изчезнал безследно в историята, сякаш не го е имало.
Но все пак, думата „безследно“ е не съвсем точна. Това загадъчно царство създало странна еклектична култура, в която елинизмът се слял с будизма. За Кушанската империя пишат китайски летописци, пътешественици, търговци и съгледвачи. Римските историци също знаят за нея. Названието й – Кушаншахр, се среща в надписите на персийските царе. За продължителни войни между Персия и Кушан съобщават древните арменски и сирийски автори.
Три века пр. Хр. върху обширните простори на Централна Азия и Далечния изток се разигравал сложен геополитически спектакъл. Китайската империя Цин лавирала между временни съюзници, за да обуздае главния си враг – племената Сюн-ну, страшни номади от северните степи (някои историци смятат, че древните прабългари също били част от този племенен съюз). Първоначално на китайците успешно помагало племе, наричано от тях „гуй шуани“ (оттук „кушани“), част от племенния съюз на номадите юечжи.
Късметът на кушаните изневерил, когато при юечжите попаднал като заложник принц Маодун от племената Сюн-ну. След време, той избягал, седнал на трона в своите степи и покорил юечжите. Някои от тях обаче успели да избягат от отмъщението му, поели далеч на запад и се озовали в земите на елинистичния свят. Там нахлули в държавата Бактрия, управлявана от селевкидите, наследниците на Александър Селевк – един от военачалниците на Александър Македонски. Бактрия владеела даже територии в Северна Индия.
Новите завоеватели на Бактрия, независимо, че били номади, започнали активно да строят крепости върху руините на нейните градове. Установили столицата си недалеч от днешния Кабул. Както често се случва в историята, номадите усвоили заварения в Бактрия елински бит. Неслучайно е казано, че държава може да бъде завладяна от конско седло – но не може да бъде управлявана от него. Кушаните възприели много елементи от гръцкото ежедневие на бактрийците и създали своя собствена култура.
Кушан се оказал на много изгодно място – той поел посредническия контрол върху Великия път на коприната и в хазната потекли реки от злато, вземани като такси от безбройните кервани. Скоро кушаните отново тръгнали на война, като завладели днешна Северна Индия и Южен Пакистан, които по-рано принадлежали на партите. Разпространили влиянието си в целия Индустан и развили редовна търговия с пристанищата на Персийския залив. Така Кушанската империя се разпростряла върху огромни територии от Аралско море до Ганг и Източен Туркестан. Китайските хроники потвърждават, че завладяването на долината на Инд обогатило много кушаните. Земята там била много плодородна, населението достатъчно, за да успее да я култивира, а търговци идвали чак от самия „Да Цин“ (Рим).
Най-великият цар на Кушан бил Канишка, който управлявал около 30 години след 127 г. Империята му вече владеела земи навътре в Индустан, чак до платото Декан. Основна религия в обширните й територии станал будизмът. Независимо от това обаче, сред самите кушани будизмът не получил широко разпространение. Кушанската писменост използвала гръцките букви, като добавила само буква за звука „ш“.
Скоро след Канишка империята се разпаднала на западна и източна част. През 224-240 г. войските на иранските Сасаниди нахлули в земите на Бактрия и Северна Индия. До края на века кушаните загубили властта си и в долината на Ганг…
През ІV-ти век те все пак успели да си върнат някои земи от епохата на Канишка. Но самата Кушанска империя вече залязвала. Когато през V-ти век в Централна Азия нахлули хуните, това отбелязало и края й.
Но до ден-днешен, Кушанското царство, третата най-голяма империя в древността – наред с Рим и китайската държава Хан, все още крие много загадки.
