Б-17 е най-известният американски бомбардировач през Втората световна война.
Въпреки, че по това време в американските ВВС имало машини с подобни и по-добри характеристики, именно B-17 поради надеждността и бойните си качества символизирал силата на американската авиация. Той получил неофициалното название „летяща крепост“.
Работата по създаването на бомбардировача, който по начало бил предназначен да засили бреговата отбрана на САЩ, започнала през 1934 г., когато бил обявен конкурс. Компанията „Боинг“ първоначално планирала четиримоторен модел с изцяло метален планер, затворена кабина и прибиращо се шаси, в съответствие с най-добрите идеи на времето. Първият прототип станал публичен през юли 1935 г., след което получил известния си прякор. Месец по-късно B-17 значително надминал моделите на конкурентни фирми в проведените сравнителни изпитания, като получил отлични шансове за държавна поръчка. Но в края на август същата година експерименталният образец, наречен „Модел 299“, се разбил и бил дисквалифициран.
Отличните технически характеристики на самолета обаче не останали незабелязани от специалистите и през януари 1936 г. на Boeing било предложено да доработи B-17 и да представи 13 бомбардировача, които да се подготвят за серийно производство.
Доработените екземпляри преминали строга проверка при различни условия и прелетели повече от 9000 километра за една година без значителни произшествия и неизправности. Така „Боинг“ получил желания договор и машината с индекс Б-17 влязла в серийно производство. Бомбардировачът започва да се произвежда масово през юли 1939 г. Това продължило 6 години в Сиатъл, Бернбанк и Лонг Бийч. Били произведени общо 12 700 самолета от различни модификации.
Б-17 се състои от 4 четири блока, като всеки е от 9 модула. Крилото му е сглобено от 18 секции с решетка на основните странични елементи. Бомбардировачът е проектиран с изцяло метален кил (вертикалната „опашка“), а металната рамка на управляващите плоскости е с платнено покритие.
Самолетът Б-17 се прочул с отличната си жизнеспособност – много машини се завръщали на летищата при всякакви повреди, дори много тежки. По повечето си характеристики той значително превъзхождал своите конкуренти. Бойният му товар бил 7.5 тона, максималното тегло при излитане – почти 30 тона. Пределният му боен радиус е 3219 км, което съвпада с данните на повечето му конкуренти. Но защитното му въоръжение се състои от 13 картечници калибър 12,7 мм с боекомплект от 6380 патрона. Самолетът можел да носи бомбен товар до 7900 кг, но такава практическа нужда възниквала рядко. Обикновено теглото на бомбите било средно около 2300 кг. В бомбения отсек можело да се поставят два допълнителни резервоара за гориво, за да се увеличи максималният боен радиус.
Отначало за собствена защита Б-17 имал само 4 картечници. Сред предимствата му била и тяхната далекобойност – около 1 км срещу 400 м на изтребителите. Самолетът бил особено уязвим отпред, но тази посока създавала големи трудности и за противника по време на атаката – времето за стрелба не надвишавало две секунди.
Опитът показал, че повечето бомбардировачи били сваляни поради липсата на огнева защита. Затова основната тактика при използването на тези самолети предвиждала шахматен строй, което осигурявало максимална сигурност – но пък създавало трудности за избягване на противовъздушния огън. Доста Б-17 били свалени, докато не им придали изтребително прикритие.
Екипажът се състоял от командир, втори пилот, щурман – който едновременно управлявал една носова картечница, бомбардир – отговарящ за втората носова картечница, борд-инженер – съчетаващ основните си функции с управление на горната картечница, стрелец-радист, стрелец на долната картечница, ляв и десен странични картечари, стрелец на задната картечница.
През 1942 г., след появата на усъвършенствани модификации, Б-17 се проявил добре в операциите на японския фронт. През 1943 г. бомбардировачите успешно се използвали при нападения срещу Германия. Отначало имало големи загуби, но след като започнали да изпращат изтребители, пораженията спаднали до не повече от 11 на 200 самолета.
„Летящи крепости“ също са използвани за бомбардировки на София и други български градове по време на войната.
