Към началото на I в. пр. Хр. учителската професия в Рим била доста дискредитирана. Най-ранният учител, споменат в римската история – магистър от град Фалерия (на 50 км от Рим), бил представян в театрални представления като отрепка, злодей и предател.
В епохата на империята, тоест, при Октавиан Август (63 г. пр. Хр. – 14 г. сл. Хр) и след него, началните учители имали лоша репутация и почтените граждани ги смятали почти за отпадъците на обществото. Това се дължало, преди всичко, на безразличието на държавата, която не контролирала изобщо тяхната дейност и нямала намерение да заплаща труда им. Плащали родителите.
Учениците учели в тесни и неудобни стаи, където ги събирали без разлика на пол и възраст – момичетата от 7 до 13 години, а момчетата от 7 до 15.
Такава разнообразна група се нуждаела, разбира се, от строга дисциплина. Това пораждало злоупотреба с телесни наказания, които постоянно подтиквали учениците към лицемерие и подлост, а в учителите събуждали садистични наклонности. Учителят по риторика Квинтилиан (35-96) тъжно отбелязва:
Статуя на учителя Квинтилиан в Калаора. Източник: Уикипедия
„Болката и страхът принуждават децата да вършат подлости, което ги кара самите те да изгарят от срам. Ще се изненадате, ако разберете до какви гнусотии изпадат надзорниците и учителите, използвайки правото си да бият учениците, както и постъпките, които нещастните ученици са принудени да вършат от страх“.
Така Indus litterarius – началното римско училище, по-скоро опорочавало децата, вместо да ги учи и поучава. Твърде рядко то им давало чувство за красотата на знанието.
Учебните часове започвали на разсъмване и продължавали до обяд без прекъсване. Това обикновено ставало под обикновен навес в павилион-палатка. Вътре прониквал уличният шум, от който ги делели само няколко слоя платно. Обзавеждането се състояло от маса за учителя и пейки или табуретки за учениците, черна дъска, навосъчени плочки за писане и абак (сметало). Децата ходели на училище всеки ден, с изключение на някои празници. Имало и лятна ваканция.
Задачата на учителя (ментора) била ограничена до формалното обучение в четене, писане и смятане. Разполагайки за целта с няколко години, той не се стремял да усъвършенства примитивните си методи. Съобщавал на учениците названията и реда на буквите, преди да им ги покаже. Когато те се научавали да ги различават визуално, им предстояло да ги подреждат в срички и думи. Учениците вижлади пред себе си образец и, понеже никой не ги бил подготвял, трябвало учителят да държи пръстите им със своята ръка, за да възпроизведат очертанията на буквите – така трябвало да минат безброй уроци, преди да придобият навици за обикновено копиране.
По математика се учели да смятат на пръсти: 1 плюс 2 на дясната ръка, 3 плюс 4 на лявата, след което преминавали към пресмятане с десетици, стотици и хиляди, като премествали малки камъчета, или „калкули“-те по съответните линии на абака.
Императорите през ІІ век, особено Адриан (76-138), поощрявали разпространението на началните училища и в най-отдалечените имперски провинции. С данъчни облекчения те насърчавали учители-доброволци да се заселват чак в Лузитания (дн. Португалия).
Но, като цяло, дори и в най-блестящата епоха на империята многобройните училища не изпълнявали ролята, която ние, например, сме свикнали да играят днешните. Учениците излизали от тях с малко практически познания, които при това бързо забравяли.
Ето защо през ІV век римският военен историк и теоретик Публий Вегеций се отчайва от големия брой неграмотни мъже, които попълвали легионите, без да умеят да преброят дори пръстите на ръцете си.
