Разбира се, краят на едно общество не настъпва с едно-единствено събитие – той се заражда дълбоко в недрата на времето, развива се постепенно, като накрая се стига до една точка, която го маркира ясно и отчетливо.
Началото на края на Западната Римска империя било положено от имигранти – в истинския смисъл на тази дума.
По времето на император Валент (упр. 364-378) хуните нападнали готите в земите на днешна Украйна и Румъния. Под вражеския натиск 200 хиляди готи преминали Дунав, озовали се в провинция Мизия (дн. Северна България) и помолили римляните да им дадат право да се заселят на Балканския полуостров.
Императорът проявил съчувствие към съдбата им. Ето какво пише тогавашният историк Амиан Марцелин: „… той ги приел повече с радост, отколкото със страх. Придворните ласкатели около него преувеличено превъзнасяли щастието на императора, което му подарило толкова много нови и опитни воини от най-далечни земи – така той получил непобедима армия, като съединил своите и чужди сили“.
200 хиляди допълнително население, от което поне 80 хиляди бойци, закалени в битките срещу хуните – нищо чудно, че Валент бил радостен.
Но след това започнали проблемите. Готите останали недоволни от отношението на местните римски чиновници към тях, които се възползвали от тежкото им положение, не им давали храна – и новодошлите трябвало да продават децата си в робство срещу хляб.
Когато готите пристигнали на река Дунав, Валент бил погълнат от подготовката за настъпление на Изток. Известно време той се надявал, че проблемите с новодошлите не са сериозни и ще бъдат уредени на място.
Но в това време готите влезли в съюз с хуните и аланите и, възползвайки се от малобройността на римските сили, се разпръснали, както съобщава Амиан: „…по цялата равнина на Тракия от местностите, които мие Иструм (Дунав) до Родопите и пролива между двете огромни морета (Хелеспонт). Те навсякъде вършели убийства, кръвопролития, пожари и всякакви видове насилие срещу свободните хора“.
Други източници съобщават, че те се приближили до стените на Константинопол, откъдето най-после ги отблъснали арабски отряди на римска служба. Обичаят на арабите да пият кръв от прерязаните гърла на убитите врагове толкова ужасил готите, че те не помислили повече за нападение срещу Константинопол.
Най-сетне пристигнали основните римски сили начело с император Валент. Вождът на готите Фритигерн изпратил християнски свещеник в лагера на Валент с условия на помирение. Той искал Тракия да им бъде предоставена за заселване.
При зазоряване на 9 август 378 г. условията за помирение били отхвърлени. Валент оставил личния си багаж, съкровищницата и гражданските съветници в Адрианопол и начело на армията излязъл от града.
Денят бил горещ и войската вървяла през труден и хълмист терен. След 13 км римляните видели готите, които били заели най-високия хълм в околностите.
Към два часа следобед римляните започнали да се подреждат в боен строй. Кавалерията на дясното крило излязла напред, прикривайки пехотата, която била построена в традиционните два реда. Конницата на лявото крило била отзад, разтеглена на голямо разстояние покрай пътя.
Готите отново предложили преговори. Към тях тръгнал римският военачалник Рихомер. Но в този момент отряд лека конница от дясното крило на римляните без заповед тръгнала в атака.
Готите на свой ред нападнали дясното крило на римската конница. В същото време цялата готска армия тръгнала в настъпление срещу римската войска, която все още не била завършила построяването на военната си формация.
Отстъпващата римска кавалерия от десния фланг се опитала да даде отпор, но била принудена да избяга от полето под натиска на врага. Римската конница на лявото крило все още се опитвала да напредва и да заеме бойна позиция. Нейният авангард се сблъскал с готската кавалерия и я принудил да се оттегли към лагера. Но другите римски конни отряди били повлечени от отстъпващите и избягали от бойното поле.
Междувременно главните сили на Фритигерн атакували римската пехота. Боят там се водел с променлив успех, докато готите и аланите успели да разбият конницата на лявото крило. Така бягството на кавалерията оголило левия фланг на римската пехота, която веднага била атакувана от неприятелската кавалерия. Под натиска на врага бойната линия на римляните се разпаднала и те побягнали.
Въпреки това, двата елитни имперски легиона – ланциариите и матиариите, продължавали да се сражават. Към тях се присъединил император Валент, който бил изгубил коня си и се озовал изоставен от почти всичките си телохранители.
Вечерта Валент бил опасно ранен от стрела. Неговите гвардейци го отнесли в една селска къща наблизо и скрили на втория етаж. Къщата била обкръжена от готите, които я запалили. Императорът загинал в огъня.
Според Амиан Марцелин, две трети от римските войници – около 20 хиляди души, загинали в битката. Сред убитите били пълководците Траян и Себастиан, както и 35 римски трибуна.
Мащабът на бедствието бил огромен. Победата на готите над римляните показала на народите, които живеели отвъд двете големи водни граници на Рим – Рейн и Дунав, че има възможност да завладеят римските земи. През следващите години франки, алемани, бургунди, свеви, вандали, сармати и алани започнали масово да нахлуват в империята.
След 378 г. редовната армия престанала да играе важна роля и подвижните конни войски заприличали на погранични части. Това се дължало и на обстоятелството, че при Адрианопол била избита почти цялата елитна пехота на империята.
Ако готите не били победили през 378 г., историята можела да се развие различно. Но 32 години след това сражение – през 410 г. ордите на Аларих превзели Рим. И станало ясно, че битката при Адрианопол била отбелязала началото на края на великата Римска империя.
