В средата на I-во хилядолетие пр. Хр., по време на масовото нахлуване на скитите в Европа, едно от племената на завоевателите се отклонило, продължило дългия си път покрай предпланините Кун-Лун и достигнало планините Юнан.
Номадите се влюбили в тези земи, защото тук имало красиви планински пасища. Това била една от малкото области на Южна Азия, където конете давали здраво и силно потомство, също както във Великата степ, откъдето идвали.
Племето „ба“, както наричали номадите, подчинило местните жители и основало царството Шу. В него се обединили множество полунезависими племена, които живеели по собствените си закони. Сред тях били и племената „тай“,които обитавали южните покрайнини на царството. Думата „тай“ означава „свободни“ – но тайците били робовладелци, защото довеждали от походите си много роби, за да обработват земята.
Тайците били отлични конници, но тяхната аристокрация предпочитала бойните слонове. Слонове имало във всяко село и на тях се сражавали не само вождовете, но и тайски жени-амазонки.
Воините-тайци били прочути със своята храброрст и затова владетелите на Ангкор, наричани „девараджи“, охотно ги приемали като военни заселници. Самата империя Ангкор била могъща държава с огромни градове. Кулите на храмовете й се издигали до самото небе, а стените им били украсени с хиляди статуи.
Варварите-тайци трябвало да защитават границите й, но когато след смъртта на девараджа Джаяварман VII в Ангкор избухнали междуособици, военните заселници се разбунтували и превзели граничния град Сукотай на река Менам. След тези събития родината на тайците – Юнан, претърпяла страшния удар на татаро-монголските нашествия.
Бягайки от монголите, тайските племена нахлули навътре в империята Ангкор. До края на ХІІІ-ти век те опустошили и завладели провинциите на запад от голямото езеро Тонле-Сап.
По време на управлението на вожда Рама Камхенга (1275-1317) тайците превзели по-голямата част от Индокитай, но след смъртта му започнали междуособни борби – и едва през 1378 г. новата държава Аютия, възникнала върху развалините на Ангкор, успяла да обедини тайските племена, живеещи в долината на Менам.
Тайците от Аютия поробили местните племенни хора – моните и кхмерите. Много местни жители станали царски роби – „даса луанг“. Те живеели в селата си, плащали данъци и, както по времето на империята, давали задължителен труд. Този 6-месечен труд бил задължителен за всички: робите работели по царските ниви и на строежите, а свободните тайци правели военни упражнения или отивали на боен поход.
След като се сблъскали със силната монголска конница, тайците възприели нейната военна организация – те били разделени на стотни, хилядни и десетохилядни (тумени). Хилядните и тумените се командвали от вождовете на племената, а стотните – от старейшините на силни родове. На 18-годишна възраст всички младежи от дадено село били призовавани на военна служба и трябвало да живеят две години в дома на стотника, занимавайки се с военни упражнения.
През 1431 г. тайската армия за трети път превзела Ангкор. Великият град бил разрушен, а населението – десетки, ако не и стотици хиляди роби, били откарани в Аютия. Сред пленниците имало чиновници, брахмани, будистки учени – и, така или иначе, варварите започнали да се вслушват в това, на което ги учели техните роби.
Тайландските царе започнали да приемат обичаите на Ангкор. Те създали администрация от чиновници-брахмани, образували „министерства“ – кроми, провеждали преброяване на населението. Също, както в Ангкор, чиновниците се различавали по дрехите и броя на нивата („етажите“) в своите чадъри. Като възнаграждение получавали земи и роби за обработката им.
Ангкор бил основан от имигранти-индуси и, приемайки традициите на Ангкор, тайландците възприели и културата на древна Индия.
През XIII-XIV-ти вв. моните-кхмери приели будизма във формата „хинаяна“ и повечето манастири били превърнати в манастири – „вати“. Монасите, живеещи във ватите, учели селските деца на четмо и писмо, лекували болните и хранели бедните. А големите манастири в Аютия били центрове на будистката наука, където получавали грамотност децата на аристокрацията. В края на учението си младите мъже се представяли пред царя, изпълнявайки ритуала на поднасяне на цветя, свещи и тамян, след което ги назначавали на различни длъжности.
Въпреки, че Аютия наследила много от характеристиките на Ангкор, тайската държава останала завоевателна и почти всяка година стотици и хиляди воини отивали на походи в Камбоджа или Лаос – а на връщане карали кервани роби.
Но през ХVІ-ти век Аютия се сблъскала с друга мощна военна държава – Миянма (Бирма). Нахлуването на бирманците през 1563 г. причинило катастрофа. Прославената тайска армия била разгромена, Аютия паднала, а десетки хиляди селяни били откарани като роби на новите господари.
Тайската държава била спасена от окончателно унищожаване само от междуособните войни, които избухнали в Миянма. Възползвайки се от това, принц Наресуан вдигнал тайците на въстание и през 1584 г. възстановил Аютия.
В началото на ХVІІ-ти век войните с Миянма завършили и Тайланд най-после можел да си отдъхне и да се озърне в променения свят.
А светът вече бил съвсем друг. През 15-ти век Аютия била изолирана страна на края на света, която индийските търговци посещавали просто на път за Китай. Но сега Тайланд вече бил център на морски кръстопът, през който преминавали холандски, английски, португалски, испански, китайски, японски и индийски кораби. Стотици безработни самураи дошли от Япония в Тайланд и от тях била сформирана царската гвардия.
Комуникацията с външния свят отворила очите на тайландските царе. Оказало се, че Тайланд не е център на Вселената, а архаичен остатък от древността, последен фрагмент от индо-шумерската цивилизация и, което било най-опасното: съсед на могъщи империи – Китай, Индия, Япония.
И не му оставало нищо друго, освен да потърси своето място в този нов и непознат свят.
