След Втората опиумна война, през 1860 г. Русия подписва Пекинския договор, който очертава границата с Манджурската империя на десния бряг на река Амур. Той разделя исторически важния, но слабо населен регион на Вътрешна Манджурия (останала част от империята Цин) и Външна Манджурия (станала част от Русия). Това принципно изключвало икономическото използване на реката от манджурските селяни, което, обаче, не било кой знае какъв проблем за империята.
Дълги години отношенията между двете страни били дружелюбни, а граничното население било малобройно, така че местоположението на границата не водела до спорове, касаещи притежанието на пустинни острови по реката. Рибарите можели спокойно да ловят риба в Амур и Усури.
След Парижката мирна конференция от 1919 г. излиза разпоредба, която казва, че границите между държавите трябва по правило (но не непременно) да минават в средата на главния канал на реката. Тя предвиждала и изключения, като очертаване на границата по един от бреговете, когато такава граница се формирала исторически – по споразумение или ако едната страна колонизира другия бряг, преди другата да направи това. Освен това, международните договори и споразумения нямали обратна сила.
Продължете да четете
Влезте или се регистрирайте безплатно, за да отключите цялата статия.
