Обичаме да четем за герои от войната. Това са хора, които не просто са изпълнили своя дълг към страната си, но са направили много повече, отколкото някой е очаквал от тях. И обикновено смятаме, че такива хора получават всякакви медали и признания за геройствата си.
За съжаление, поради бюрокрация, политика или чист расизъм, не винаги става така. Ето няколко доста ярки примера за това.
6. Свободната френска армия
След като френското правителство пада през Втората световна война, най-големият проблем на Френската съпротива се оказва недостигът на войници. Когато става ясно, че французите не са заинтересовани, генерал Де Гол решава да потърси по-далеч, започвайки с бойците от френските територии в Африка.
Това са някои доста закоравели войници от Африка, арабските страни и Таити (както и малцина бели французи), извоювали си нашивките след множество сражения в Африка. Свободната френска армия на Де Гол била сериозна военна машина, каквато обикновено никой не свързвал с французите. И това никак не е изненадващо, имайки предвид, че 65% от френската армия всъщност била „френска“, само защото идвала от някоя африканска провинция, някога покорена от Френската империя. Въпреки това, тези мъже заложили живота си за шанса да маршируват до Париж и да наритат задника на Хитлер.
Свободната френска армия жъне победа след победа чак до прага на Париж. Всички били готови да направят последната крачка и да освободят френската столица, с малко помощ от американските и британските съюзници. За съжаление обаче, въпросните казали: „Няма начин. Не й с всичките тези тъмнокожи.“
Това е момент от историята, когато чернокожите и белите все още били делени в американската армия и им било забранено да се сражават заедно. Съюзниците все пак трябвало да поддържат имиджа си – по-добре било хората да гледат как Париж е освобождаван от изваяни арийски супервойници, отколкото от някаква сбирщина африканци и мюсюлмани. Преди Де Гол да получи разрешение от американците да си върне собствената страна, той трябвало да се разтърси за достатъчно бели, които да заместят всеки, провалил се на меланиновия тест.
Разбира се, както може би се досещате, това бил първоначалният проблем на генерала. Неговото решение се оказало да заеме испански войници, да ги облече като французи с фалшиви мустаци и да се надява, че никой няма да забележи. Междувременно, африканците са изпратени вкъщи без никаква слава, но поне можели да се облагодетелстват от полагащото се на служилите в армията. Поне до 1959г, когато французите решават да спрат военните им пенсии и се опитват да прикрият ролята им във войната.
5. Витолд Пилецки
Когато загадъчни „концентрационни лагери“ започват да се появяват в Полша през Втората световна война, един агент от Полската съпротива, Витолд Пилецки, решава че е добра идея да види за какво точно става въпрос. Въпреки мнението на неговите началници, че е „напълно откачен“, Пилецки отива да разследва лично… като нарочно се предава на нацистите и е изпратен в един от лагерите. Лагер, наречен Аушвиц.
През следващите 2 и половина години, Пилецки предава информация от най-известният лагер на смъртта, докладвайки за ужасите, случващи се там, сякаш съобщава прогнозата за времето:
„Леко ни напръскаха със студена вода. Получих удар в челюстта с метален прът. Изплюх два зъба. Потече ми кръв. От този момент вече бяхме просто числа – аз носех номер 4859.“
След като осъзнава, че Съюзниците не се впрягат особено, Пилецки успява да избяга от лагера през 1943г. Дори само факта, че доброволно е влязъл и след това е избягал от Аушвиц, го прави един от най-коравите герои на войната, но Пилецки не спира до тук. Той се връща за още един рунд с Гестапо и участва във Варшавското въстание, след което нацистите го изпращат в друг концлагер.
Като много други европейски страни, Полша толкова се страхувала и ужасявала от сблъсъка си с фашизма, че след войната преминава на режим супер комунизъм. Може би ще си помислите, че Пилецки е спечелил малко точки за работата си срещу смъртните врагове на Съветския съюз, но проблемът бил, че той не симпатизирал на социалистите и смятал, че единствената разлика между Хитлер и Сталин била в дължината на мустака.
Пилецки се връща в Полша и продължава да разследва ужасяващи режими. Докато съветското полско правителство не решава, че това хич не е готино и арестува най-големия си национален герой и го осъжда на три смъртни присъди – вероятно, защото са смятали, че да го убият веднъж не е достатъчно, за да спрат Пилецки.
Чак до разпадането на Съветския съюз, дори споменаването на името му било достатъчно, за да те разстрелят в Полша. Наскоро Полша се обърна на 180 градуса по въпроса и дори кръсти улица на Пилецки, макар че това едва ли го топли особено вече.
4. Ричард Марчинко – Свирепия
Ричард Марчинко започва своята кариера доста впечатляващо. Първоначално радист във Военноморските сили в Италия, той прави няколко опита да бъде прехвърлен в Групите за подводна диверсия (ГПД), но всеки път му отказват. Тогава решава да използва „ще ви кажа аз на вас“ метода и удря някакъв нещастник в лицето, за което е наказан – като е изпратен в ГПД.
По време на службата му в ГПД, а по-късно и във Военноморските тюлени във Виетнам, той и неговата сбирщина мародери се превръщат в толкова голям проблем за Виет Конг, че е обявена награда за главата му. Кариерата му, силно напомняща поредицата „Рамбо“, му печели много признания и медали, а след края на войната той отива да разрешава други конфликти на места като Камбоджа. Има и една история за това как е бил яхнал вълна, държейки се зад патрулираща лодка, докато е бил под вражески огън. Наистина.
Марчинко се превръща в толкова елитен войник, че Тюлените трябвало да търстя нови, все по-елитни екипи, в които да го пращат да работи. В крайна сметка той се оказва на чело на Червена клетка – там работата му се изразява в това да обикаля света и да напада и прониква в американски бази, за да изпробва сигурността им.
Иронията е, че Марчинко се оказал толкова добър в работата си, че военните изобщо не могли да се справят с това. Той взел нещата доста насериозно – отвличал високопоставени лица и семействата им, „леко“ ги измъчвал, за да получи кодове за ядрени глави, а един адмирал дори отвличал на два пъти.
Не минало дълго, преди група командири да решат, че трябва да се отърват от Марчинко, пък било то и само, за да спят нощем спокойно, надявайки се, че не виси през прозорците им като Батман.
Военноморските разследващи органи похарчили $60 милиона в търсене на нещо – каквото и да е – което да му лепнат. Но не успели. Дори след като Марчинко се пенсионирал, те продължили да го преследват. ФБР накрая успява да го осъди по скалъпени обвинения и го праща за година в някакъв затвор с минимална сигурност. Марчинко обаче използва тази почивка, за да напише бестселъра „Свирепият войн“, с което за пореден път засрамва военните.
