апр. 20, 2019
433 Views

„Неистовата естетика“ на епохата Хейан

Автор:

Ако помолите образования европеец да назове някои характерни черти на традиционната Япония, неговият списък вероятно ще се състои от следното.

В културата: театрите „но“ и „кабуки“, стиховете „хайку“, цветните гравюри „укио-е“, музиката на шамисен и различни ритуали като чаената церемония, подреждането на цветя „икебана“, миниатюрните пейзажи в саксии „бонзай“. В обществото: самурай с два меча и гейша. Във философията: дзен-подходът към човешкия опит с акцент върху интуитивното познаване на истината и внезапното просветление, кодексът „Бушидо“ на самурайската етика. В кухнята: сурова риба и соев сос. Този списък, разбира се, ще бъде напълно правилен.

Сей-Шонагон (966-1017). Снимка: Уикипедия

Но в епохата на великите японски писателки Сей-Шонагон (966-1017) и Мурасаки Сикибу (978-1016) нищо от това все още не съществувало. За тях двете много от тези неща щели да бъдат също така чужди, както са чужди за съвременния европеец.

Тяхната епоха се нарича Хейан. Тя продължила от 794-та до 1185 г.

Мурасаки Сикибу гледа в Луната в в храма Ишияма-дера от Йошитоши (1889). Снимка: Уикипедия

Тогава, общо взето, 5 хиляди японски аристократи с течение на времето създали уникална държавна система, в която политиката се определяла от естетиката – тоест, от изискванията за елегантност и красота. Нещо явно немислимо за нашата собствена епоха…  С държавни укази били изброени кои цветови нюанси за парадните костюми на велможите и чиновниците се смятат за хармонични, тоест – за приемливи. На чиновниците се предписвало да изпълняват официални танци пред висшестоящите. Денят на разцъфването на ирисите бил обявен за държавен празник. От генералите се изисквало да умеят да съставят стихове.

В епохата Хейан красотата винаги надделявала над изгодата и благоразумието – затова и веднъж назначили главен пазител на съкровищницата не заради умение да брои пари и да пази златото, а защото имал елегантни маниери.

Някои изследователи, описвайки изтънчения и безкрайно сложен етикет на японския двор от онази епоха, сравняват Хейан от Х век с Франция от XVII-ти – но сами признават, че това сравнение е неудачно, защото тогавашните японски аристократи били напълно лишени от политически и военни амбиции, което не може да се каже за велможите на „краля-слънце“, както и за самия него.

Храма Ицукушима (1168), по време на прилив. Паметник на японската архитектура, характерен за времето на Хейан. Снимка: Уикипедия

Сравняват още епохата Хейан с тази на френските „галантни празници“ от ХVІІІ век, позната ни от картините на Буше и Фрагонар. Но дори и тук разликата между пасторалната игра на френските дами и самовлюбените японски красавици е твърде голяма. Високопоставените японки толкова малко се интересували от света на селяните, колкото нас ни вълнуват мечтите на кравите и конете.

Дори Китай, който служел за пример във всичко – като се започне от самия град Хейан, имитация на великата китайска имперска столица Чанян, за тях представлявал преди всичко антикварен интерес. Япония от Х век била нещо като архив на отдавна отминалата китайска династия Тан (618-907). Хейанците се увличали от Китай така, както древен Рим се увличал от антична Гърция, а средновековна Европа – от древния Рим.

Ако се вгледаме внимателно, епохата Хейан просто няма никакви исторически паралели. Можем с далечна условност да  сравним тогавашна Япония с Камелот на крал Артур – но все пак Камелот е измислен…

Тази епоха представлявала самодостатъчна, изолирана зона на красотата и изяществото сред океана от диво варварство в тогавашния свят. Сей-Шонагон пише за красотата на разцъфващата по изгрев розова пъпка и постоянно се чуди какъв цвят хартия ще е най-подходящ за поредното й стихотворение – по време, когато в други страни често драскали по камъните с грубо длето, ако изобщо умеели да пишат…

Пейзаж, върху коприна от 6 листа, в средата на времето на Хейан. Национален музей в Киото. Снимка: Уикипедия

Прекрасният хейански остров, каквото във всякакъв смисъл представлявала тогава Япония, се управлявал не от конфуцианския морал или будистката етика – а, според сполучливия израз на някои историци, от „неистовата естетика“. Затворени само в собствения си кръг, хейанците говорели на език, който си разбирали само те, най-вече в стихове. Всеки разговор се състоял от размяна на литературни намеци – и онзи, който не ги схващал, ставал за присмех и подигравки.

Тъй като в епохата Хейан презирали военните, идеалният мъж бил не суровият самурай от по-късни времена – а добре поддържаният женоподобен младеж с кръгло лице и рядка брада. Както и в класическия Китай, за образец на красота смятали студента, а не войника.

В центъра на живота била природата. Умението да се възхищава от отражението на луната върху белия пясък на градината, за хейанеца било също така необходимо, както за западния благородник да може да язди кон.

Друго важно занимание на аристократите – както на мъжете, така и на жените, било изготвянето на парфюми с аромат, отразяващ личността на създателя си.

Но кралицата на всички изкуства винаги била калиграфията, която днес наричат „религията на Хейан“. Като използвали летящата елегантно японска писменост – вместо тежката и сложна китайска, придворните дами Мурасаки и Сей-Шонагон завещали на потомците велики литературни произведения.

Те си остават най-добрата проза в Азия до ден-днешен.

Категория:
История · Любопитно

Коментирай

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Бижута с Истински Цветя

Powered by WordPress Popup

Menu Title