Към началото на 50-те години на миналия век студената война ставала все по-интензивна. Главните противници – САЩ и СССР, трескаво разработвали планове за евентуални военни действия. Американският план „Дропшот“ предвиждал да се нанесе удар с 400 ядрени бомби срещу различни обекти в Съветския съюз.
Но, освен прословутия „Дропшот“, в САЩ имало и проекти за други, не толкова мащабни тактически операции. Те станаха известни неотдавна поради частично разсекретени американски архиви. Един от плановете бил по инициатива на директора на ФБР Едгар Хувър и носел кодово име Washtub („Корито“).
Изследователите, които се занимават с историята на специалните служби, смятат, че към тази идея Хувър бил подтикнат от събитията на Корейския полуостров – войната между Северна и Южна Корея. Северът бил подкрепян от СССР и Китай, а Югът – от САЩ и многобройни съюзници. ЦРУ направило извод, че войната на полуострова е само началото и, може би, маневра за отклоняване на вниманието, с която руснаците се опитват да прикрият предстоящ масиран удар срещу американския щат Аляска. Затова трябвало да се предприемат превантивни мерки.
ФБР изпълнявало не само функциите за борба с криминалната престъпност, но винаги е било и контраразузнавателна агенция. Затова, страхувайки се от съветската инвазия, американското правителство решило да използва ФБР и да създаде тайна агентурна мрежа от цивилни американски граждани. В случай на война, тази мрежа щяла да предава информация от територията, която щяла евентуално да бъде окупирана от съветски войски.
Според аналитичните документи, които оформили основата на проекта „Корито“, съветските бомбардировачи щели най-напред да нанесат удар по градовете Ном, Феърбанкс, Анкъридж и Сюард, а после в тези райони щял да бъде хвърлен парашутен десант. Такива били предположенията на Специалния отдел за разследване на американските ВВС, който по това време се ръководел от бившия колега на Хувър Джоузеф Карол. Самият шеф на ФБР се съгласил с тези аргументи и включил своето ведомство в операцията. Нейната същност била на затънтени места в Аляска да се създадат бази със складове, където да се оставят запаси от продукти, топло облекло, радиостанции и шифровъчни бележници. В деня „X“ агентите трябвало да се прехвърлят в базите, да наблюдават отблизо движението на съветските войски и да съобщават по радиостанциите на американската армия.
Следващият важен въпрос бил подборът на кандидати за агенти. Американците отказвали да привличат местното население за тази дейност, защото смятали, че алеутите, индианците и ескимосите са загрижени не толкова за отбраната на държавата, колкото за наличието на „огнена вода“. Ето защо, съветските агресори, с помощта на водка, лесно щели да привлекат аборигените на своя страна. А пък и обучението им в правилата на конспирацията, още повече за шифроване и радиовръзка, би било твърде проблематично.
Затова оставал само един междинен слой от заселници – ловци, рибари, чиновници, инженери, пощенски служители, лекари. Или, например, пилоти, сред които бил някой си Дейтън Еб Джилинд, летец в малка местна авиокомпания. Името му било разсекретено, само защото през 1955 г. загинал при авиокатастрофа с лекомоторен самолет.
Така или иначе, в списъка на възможните агенти се оказали около 100 души. Но се наложило някои кандидати да бъдат отхвърлени. Двама души, например, били абонирани за вестника на американските комунисти „Дейли Уоркър“. Друг бил пилот по време на Втората световна война и прехвърлял изтребители на територията на СССР в рамките на доставките „ленд-лиз“. Трети кандидат пък бил от семейство на руски имигранти. Така, след внимателно пресяване, в състава на агентурната група останали 89 души.
Документът, описващ типа американски гражданин, който би бил идеален за участие в проекта
Всички те били тайно закарани във Вашингтон, където в обстановка на строга секретност преминали курсове по скачане с парашут, стрелба, шифроване и работа с радиостанция. За всичко това агентите трябвало да получават годишна заплата от 3000 долара (приблизително 30 000 по днешен валутен курс), а в случай на военни действия тя се удвоявала. Освен това, за попълване на евентуални загуби във военната база Уортмът започнала подготовката на „резервно цивилно население на Аляска“.
Но, както после се оплаквали инструкторите, за един курс от 12 дни въобще не можело да се подготвят пълноценни агенти. Да не говорим, че за шифроване били отделени само 14 часа. Тук имало и куриози: през 1954 г. една жена в Анкоридж получила странно писмо. Жената го занесла във ФБР и там се изяснило, че един от агентите го е изпратил по погрешка. Криптографите обаче не успели да го дешифрират – явно самият агент не бил твърде наясно с правилния начин за шифроване.
Като цяло, операция „Корито“ така и не била изпълнена докрай. Освен това, когато тя преминала към военните, авторът на идеята Едгар Хувър охладнял към нея. Върху полето на докладна записка по този повод той написал: „В случай на криза ще се окажем насред нов Пърл Харбър и част от вината ще падне върху нас. Незабавно се измитайте от тази бъркотия!“
