Хоплити се наричали древногръцките тежко въоръжени пехотинци, чието предпазно въоръжение се състояло от броня, наглезенници, шлем и голям кръгъл изпъкнал щит „хоплон“. Впрочем, заслужава да се отбележи, че исторически правилното име на щита е „аспис“.
В боя основното нападателно оръжие на всеки хоплит било копие, а спомагателното – мечът „ксифос“, който се използвал след счупването на копието или след нарушаване на строя на фалангата, когато битката се превръщала в поредица от двубои.
Мечът „ксифос“
Мечът „ксифос“ е къс, до 60 см, двуостър меч с лавролистна форма, разширяващ се към върха. Смята се, че тази форма на острието идва от бронзовите мечове от Микенската епоха. Самият ксифос най-вероятно се е появил през VII век. пр. Хр. Това се свързва с напредъка в обработката на желязото, което позволило на ковачите да коват железни остриета.
Този меч бил широко разпространен в гръцките полиси (градове-държави) през VII-II век. пр. Хр. Едва след победите на римляните в битката при Киноскефали през 197 г. пр. Хр., Пидна през 168 г. пр. Хр. и последвалото завладяване на Македония, се разпространил новият меч – римският „гладиус“.
Интересен факт за ксифоса е, че мечовете на спартанците били по-къси от тези на останалите гърци. Известен е дори случай, когато атинянин се присмял на спартанците, като казал, че мечовете им са подходящи за гълтане от цирковите фокусници. На което спартанецът отговорил: „Затова пък ние по-добре достигаме враговете си с тях“.
Ксифосът се използвал предимно като прободно оръжие по много прозаична причина. Поради несъвършенството на металургията древните майстори прекалено закалявали острието, което го правело чупливо при силен удар отстрани.
Ножницата на меча била от дърво и покрита с кожа. Начинът за носене на ксифоса бил доста необичаен. Ножницата не се закачала на колана, а била прикрепвана към презрамен ремък и се носела високо под лявата мишница.
Щитът „аспис“
Около VIII век пр. Хр. в Древна Гърция се появил голям кръгъл щит, който се превърнал в основна защита на воините-хоплити. Наричали го още „хоплон“, което означавало „оръжие“. Но исторически правилното му название е „аспис“ или „аспида“.
Това бил кръгъл изпъкнал щит с диаметър от 80 см до 1 м, който прикривал войника от брадичката до коленете. Теглото му, според различни исторически извори, било от 6 до 15 кг. Общо взето, се смята, че тежал средно 10 кг.
Асписът се правел от твърдо дърво. Вътрешната му повърхност била покрита с кожа, а външната – с бронзов лист. Понякога външната страна също била покривана с бича кожа, а от метал се правел само ръбът. Бронзовата дръжка „порпакс“, под която се пъхала ръката при лакътя, била разположена в средата от вътрешната страна, а втората дръжка, за дланта (антилабе) – в края на щита. Често по периметъра му имало халки, в които се пъхал кожен ремък – той помагал да се носи щита през рамо, например, по време на поход.
Асписът бил толкова изпъкнал, че горният ръб лягал върху рамото на воина. Тази конструкция улеснявала държането на щита.
Поради значителното му тегло, при бягство воинът най-напред захвърлял именно асписа. Но загубата му се смятала за позор и се наказвала сурово. Заслужава да се отбележи, че загубата на бронята или шлема не била наказвана, тъй като те били лични предпазни средства. А от щитовете зависел успехът на целия отряд. Причината била, че поради особеностите на конструкцията си асписът прикривал не само своя носител, но и неговия съсед в бойния строй. Освен това, загиналите воини били изнасяни върху щитовете им от бойното поле. Произходът на фразата: „Върни се с щит или върху щит!“, приписвана на спартанските жени, с която те изпращали мъжете си на война, се свързва именно с този обичай.
Интересен факт е, че към края на V в. върху щитовете на хоплитите се появяват характерни изображения, които дават възможност да се определи принадлежността на воина към конкретен полис. Например буквата „М“ се изписвала върху щитовете на хоплитите от Месена, буквата „ламбда“ – върху лакедемонските (спартанските) щитове, а на атинските рисували совата на богината Атина. Тризъбецът като емблема пък бил характерен за воините на Мантинея.
