Проблемът с историята е, че през годините, комбинираната сила на Холивуд, слуховете и неправдоподобни източници е довела до невежество, което ни е напълнило главите с лъжи. В резултат на това, изкривените образи на известни хора са приети като „общоприето знание“, макар да с напълно погрешни.

И не говорим за дребни и незначителни детайли, а определящи факти за хората, които са били увековечени в историята.

5. Уилям Уолъс от „Смело сърце“ всъщност е бил богат земевладелец и е носил доспехи

Уилям Уолъс е национален герой на Шотландия от векове, но нека бъдем откровени: повечето от нас знаят за него благодарение на филма „Смело сърце“. Там той е изобразен като боядисан в синьо, полугол селянин с цялата дива страст на Мел Гибсън в очите. Филмът очевидно си е позволил някои свободи по отношение на историята, но в крайна сметка представя човека като никому известен водач на революция, което би трябвало да е близо до истината, нали?

Мел Гибсън го играе като обикновен фермер, чиито баща и съпруга са убити от злия крал. Следователно не му остава нищо друго, освен да събере група одърпани простаци, които да се борят със злата империя.

Истината обаче е, че Уолъс въобще не е бил некъпан селянин в карирана пола. Бил е некъпан рицар, произхождащ от привилегировано семейство и е носел скъпи доспехи. Шотландската поличка пък е измислена 400 години след смъртта на Уолъс, а и в средновековни времена вълнената пола би била толкова полезна на бойното поле, колкото гумен меч.

Като перспективен земевладелец, чиито баща най-вероятно е служил в двора на крал Дейвид I, Уолъс е можел да се похвали с ризница, шлем и специално изработена броня. Щом е бил обявен за „покровител на Шотландия“, можете да се обзаложите, че не е можело да откриете и петънце по блестящите му доспехи.

Повечето от събитията в „Смело сърце“ са вдъхновени от „Уолъс“ – романтизирана (да се чете: „измислена“) поема, написана 170 години след смъртта му от поет на име Блайнд Хари. По-сериозните източници от друга страна рисуват съвсем различен портрет на Уолъс: такъв на нетърпелив, твърдоглав рицар, с добър външен вид, но с див поглед и огромна брада.

4. Клеопатра не е била красива

Дори 2000 години по-късно, Клеопатра има репутация като една от най-красивите и секси жени в историята, възбуждала плътски желание у велики мъже като Цезар и Марк Антоний. Та Марк Антоний бил толкова пленен от красотата на Клеопатра, че бил готов да води обречена война с Рим, вместо да се откаже от нея.

В действителност, ако по времето на Клеопатра в древен Рим е била проведена анкета за красотата й, тя вероятно е щяла да получи оценка 6-7. Разбирате ли, предците на Клеопатра много си падали по кръвосмешението и поколения семейни креватни игри са превърнали управниците на Египет в доста известни и отблъскващи копелета.

Да, може да се каже, че Клеопатра е била над средното по красота в семейството си, но дори нейните съвременници като Плутарх например пишат, че общото мнение тогава е било, че красотата й не е била „толкова забележително, колкото несравнителна“. Образът й върху монети я показват като грубовата жена с остър нос, което не е оставило други избор на модерните историци, освен да я описват с измъчени евфемизми като „величествена“.

Макар да не е блестяла с кой знае какъв външен вид, Клеопатра в действителност се е славила с това, че е можела да влезе в умовете (и гащите) на всеки мъж. Съблазняването и манипулациите й били вродени таланти и римляните се ужасявали от мисълта, че една жена, при това толкова обикновено изглеждаща, би могла да ги победи в играта на политика единствено с мозъка си (нещо, което древните учени дори не мислели, че жените притежавали). С други думи, било по-добре за тяхното его да представят Клеопатра не като брилянтна жена, а като супер красива. Все пак стратегическото мислене и непреодолимият чар били мъжки черти.

3. Истинският Буда е бил сериозен тип със средно телосложение

Вървете в който и да е китайски ресторант и на входа ще ви посрещне статуя на дебелия Буда, който се смее, сякаш за да ви напомни от дългосрочните ефекти на пилето по китайски върху тялото. Очевидно след като става едно цяло с вселената, Буда е решил, че всичките му идеи за „сдържаност“ са глупави и се е поразпуснал. Но поне изглежда щастлив от унищожителния си начин на живот.

Смеещият се Буда, за когото си мислите, всъщност е щастлива душа на име Будай – ексцентричен китайски монах, известен с веселата си и любвеобилна личност. Той е популярен символ на щастието, задоволството и изобилието в Китай, затова китайските ресторанти на Запад често го представят на своите гости. И  понеже Будай и Буда звучат подобно, през годините обикновените хорица често са бъркали дебелият щастливец със символа на будизма.

Има и едно важно разграничаване между Буда и титлата Буда. Сидхарта Гаутама е човекът, измислил философията на будизма и именно за него става въпрос, когато будистите говорят за Буда. Но понеже се смята, че Будай е достигнал нирвана (също като стотици други монаси), той официално е получил титлата Буда. Двете неща си приличат, но не бива да бъдат бъркани – все едно да объркате Исус с Дядо Коледа.

Истинският Сидхарта Гаутама прекарал голяма част от живота си както в лукс, така и в бедност, получавайки важни уроци и от двата начина на живот. В основата на будизма винаги е лежала златната среда – да откриеш щастието между двете крайности.

2. Покахонтас е била гологлава ексхибиционистка, която е носила странни шапки

Благодарение на Дисни, днес Покахонтас е определение за „индианска принцеса“: силна, тъмнокоса красавица, облечена в еленови кожи, която говори с дърветата, рисува с всички цветове на вятъра и учи бледоликия да живее в мир с местните. Междувременно се влюбва в капитан Джон Смит и двамата заживели щастливо.

Вече сме споменавали, че истинското й име е било Матоака, а „Покахонтас“ е прякорът й, който в най-добрия случай се превежда като „игрива“ или „палава“. Как го е получила ли? Вероятно заради всичките онези циркови номера, които е изпълнявала гола пред заселниците от Джеймстаун. Но не бързайте да си го представяте, защото тогава е била само на 12.

Не само е почти сигурно, че Покахонтас е била гола, когато се е запознала с Джон Смит, но е много вероятно да е била и с обръсната глава – всичко това е било обичай за младите момичета в племето й. Но чакайте, не беше ли Матоака интимна с Джон Смит? Всъщност не, двамата никога не са били толкова близки.

Освен всичко това, Покахонтас не е била принцеса, понеже в племето й не е имало такова нещо. Става такава, след като е отведена в Англия, където е било по-лесно да я наричат принцеса, вместо все да обясняват йерархията при индианците. Но не се заблуждавайте – на нея не са гледали като на чужда кралска особа, а като на екзотична чудатост и пример за „цивилизована“ дивачка. Тя се омъжва за Джон Ролф, променя името си на Ребека и започва да носи нелепи шапки.

1. Уилям Шекспир е звучал като пияния ви чичо, опитващ се да имитира обиден „ирландски“ акцент

Ако сте гледали филми, базирани на пиеси на Шекспир, вероятно си мислите, че всички замесени звучат като сър Лорънс Оливие, четящ менюто в средновековен ресторант. Вероятно това е една от причините децата днес да не си падат по Шекспир. А може и да е заради факта, че веднъж се опитал да римува думите за „доказан“ и „обичан“ в своята „Сонета 116“.

Ако щете вярвайте, но по онова време двете думи всъщност наистина се римували, защото били произнасяни различно. Акцентите постоянно се променят и английският език постепенно е еволюирал. Затова някои историци казват, че когато четете Шекспир, трябва да звучите не толкова гордо и грандиозно, а повече като Хагрид от „Хари Потър“, разказващ мръсен виц в стриптийз клуб.

Можем много да си говорим за начините, по които Холивуд прецаква филмите, уж базирани на истински истории. Няма нищо, което Холивуд да прави по-зле от реализма.

Но и обратното е вярно. Оказва се, че някои от най-нереалистичните персонажи, от нелепи престъпни босове до зловещи серийни убийци и остроумни ченгета, са базирани на истински хора.

5. Мръсният Хари Калахан от „Мръсният Хари“

В първия филм, героят на Клинт Истууд беше инспектор от полицията на Сан Франциско. Когато не беше зает да убива отрепки и да се опитва да опази града си, той беше по следите на Скорпиона – откачен сериен убиец, който обичаше да си играе с полицията. И понеже никой не се ебава с Хари Калахан, може да се каже, че така убиецът си подписа смъртната присъда.

Истината е, че Мръсният Хари, едно от най-коравите копелета, появявали се на големия екран, е вдъхновен от Дейв Точи.

Точи, също като Хари, е бил ченге от Сан Франциско, а „Мръсният Хари“ не е първият, нито последният път, когато някой го вкарва във филм. Още през 1968г в „Булит“ главният герой е базиран на него. Но няколко години по-късно Точи става световноизвестен като едно от ченгетата, преследващи Зодиака.

Така през 1971г Точи може да бъде открит в персонажа на Мръсният Хари, където е по петите на Скорпиона. Разликата тук е, че докато Зодиакът така и не е заловен, Мръсният Хари открива Скорпиона и го убива.

През 2007г Точи се вижда на големия екран още веднъж, този път с истинското си име, когато Марк Ръфало го играе в „Зодиак“ на Дейвид Финчър.

4. Франк Костело от „От другата страна“

Като глава на ирландската мафия в Бостън, Франк Кастело, изигран от Джак Никълсън, имаше отговорност да надзирава огромна криминална империя, да организира всякакви убийства и да огорчава живота на Мат Деймън.

Човек може да се зачуди как успява да всява такъв хаос и в същото време да избегне затвора, след като по петите му са полицията на Бостън, щатската полиция и ФБР.

Естествено, доста му помага фактът, че има къртица при ченгетата. Със сигурност е добре и един от най-доверените полицаи да ти казва какво можеш да очакваш.

А, на всичкото отгоре Костело е и таен информатор на ФБР, което прави паяжината от заблуди толкова нелепа, че трудно би могла да бъде разплетена. Никой не би могъл да организира и поддържа подобна схема за дълго, нали така?

Запознайте се с Уайти Бълджър – истински мафиотски бос от Бостън, който е имал свой човек сред агентите, докато в същото време е бил информатор на ФБР.

Макар „От другата страна“ да е римейк на хонконгския „Вътрешни афери“, ролята на мафиота е по-голяма в холивудската версия, а действието е преместено в Бостън, където е вършеел и Бълджър. Някои от старите му колеги пък дори са били съветници за филма.

След десетилетия престъпления и гангстерски убийства, Бълджър се превръща в най-влиятелния подземен бос в града. Също като персонажа на Никълсън, той става толкова известен, че всички са знаели кой е и с какво се занимава. И въпреки това, дълго време не влиза в затвора.

Също като Костело, той снася информация на ФБР за хората под него, докато в същото време Джон Конъли от ФБР му предоставя протекция.

В крайна сметка сделките му с наркотици водят до падението му и сега той е затворен до живот.

3. Зоро

Зоро е представен за първи път на света през 1919г от Джонстън Маккъли. Повечето обаче се запознават с него през 1998г, когато Катрин Зита-Джоунс се появи в „Маската на Зоро“.

През деня Зоро е Диего де ла Вега – богат и скучен загубеняк без амбиции и интереси. През нощта обаче той облича черния костюм, излиза от подземното си скривалище и раздава правосъдие из Калифорния.

През 19-и век Хоакин Муриета е водач на незаконната група „Петимата Хоакина“, състояща се от него и още четирима негови адаша.

Бандата извършвала множество кражби в Сиера Невада и според легендата използвала парите, за да помага на бедните. За съжаление това не се нравило на губернатора, който организирал хайка за залавянето на Муриета и другарите му.

Хайката открива Муриета, убива го и представя главата му като доказателство, че са се справили с проблема. Така Муриета се превръща в легенда и местен герой.

2. Травис Бикъл от „Шофьор на такси“

Бикъл влезе в историята като един от най-предизвикателните герои в американското кино. Социално неадекватен самотник с илюзии за величия и нездравословна мания по оръжията – той е човекът, на когото се възхищава всеки откачен стрелец.

Карайки таксито си, Травис попада в мрачния живот на Ню Йорк Сити, където се среща със сводници, наркодилъри и Албърт Брукс. Изпълнен с отвращение и гняв, той записва мислите си в дневник и бавно се спуска към лудостта.

Накрая прибягва до насилие, опитвайки се да убие политика Чарлз Палантайн. След неуспешния опит обаче, той се отървава от излишните куршуми, като ги изстрелва към Харви Кайтел и още двама.

Артър Бремър, също като Бикъл, бил самотен, социално отчужден младеж. Във филма, когато Бикъл си урежда среща със Сибил Шепърд, той саботира потенциалната връзка като я води на порно филм. Подобно на него, Бремър най-накрая успява да си намери приятелка, но проваля нещата като говори единствено за секс и й показва порнографски снимки.

След раздялата, Бремър започва да преследва бившата си и обръсва главата си. И той води дневник, в който описва плановете си да убие Ричард Никсън или Джордж Уолъс. След неуспешен опит за покушение на Никсън, той се задоволява с Уолъс, като успява да му пусне няколко куршума, преди да бъде задържан. Прави това, докато носи тъмни очила и значка на Уолъс. Не успява да го убие, но Уолъс остава парализиран.

1. Норман Бейтс от „Психо“

Като доброто момче на мама, когато майка му умира, Норман се примирява с гниещия й труп. Когато Джанет Лий му идва на гости, Норман успява да зърне тялото й, но на майка му (която както помните е мъртва!) това не й се нрави особено. Затова тя взема нож, за да й го покаже. И като казваме „тя“, имаме предвид Норман, облечен в дрехите на мъртвата си майка.

Също като много други икони на ужаса, Норман е по модел на серийния убиец Ед Гейн, чийто психологически профил и скандална известност вдъхновяват писателя Робърт Блок, автор на книгата „Психо“.

Израствайки под грижите на своята майка фанатичка, Ед Гейн, също като Норман, е доминиран от влиянието й. Тя му налага стриктен морален кодекс, според който алкохола, жените, приятелството и живота по принцип са най-злите неща.

Както може да се очаква, малкият Ед не е имал много приятели. Основната му връзка е с майка му, а когато тя умира, той не го понася особено добре.

След като местна жена изчезва, полицията претърсва дома на Ед, където открива внушителна колекция от разлагащи се телесни части, включително обезглавени трупове, човешки черепи, носове и т.н.

Разбира се Гейн не е държал трупа на майка си в къщата. Не, вместо това той често ходел до гробището, където изравял трупове на жени, които според него приличали на майка му.

И не се е обличал с дрехите на майка си, за да убива своите жертви, това би било нелепо. Не, Гейн одирал кожите на жените и ги носил върху себе си.

Вероятно сте се досетили, че това е вдъхновението и за серийния убиец от „Мълчанието на агнетата“.