Десетки трупове на алпинисти лежат по склоновете на най-високия връх в света, някои са там от десетилетия
Еверест е в буквалния смисъл на думата връх на смъртта. Всеки алпинист, който го щурмува, знае, че има вероятност и да не се върне. Този риск е неизменна част от залога да покориш покрива на света.
Гибелта може да дойде от недостиг на кислород, сърдечна недостатъчност, измръзване или травма. Към смъртта водят и нелепи случайности. Нещо повече: пътят нагоре е толкова сложен, че както казва един от ветераните на руските хималайски експедиции Александър Абрамов, изкачил Еверест 6 пъти, “на височина от повече от 8000 м (наричана от познавачите “зона на смъртта” – б.р.) човек не може да си позволи разкоша на морала. При такива екстремни условия нямаш излишни сили, за да помогнеш на другаря си.”
За страшното гробище на Еверест разказват десетки спомени на очевидци, книги, документални и игрални филми, правени по истински истории. Там често алпинистите минават покрай непогребани трупове – също на алпинисти, на които обаче не им е провървяло. Някой от тях си е счупил крака, друг е замръзнал, трети е останал без сили и в крайна сметка също е бил победен от бялата смърт.
Светът още си спомня за ужасната трагедия през 2006 г., когато покрай бавно замръзващия англичанин Дейвид Шарп минават 42-ма алпинисти, атакуващи върха или връщащи се от него, но никой не му помага.
Случаят по-късно предизвиква бурна дискусия как да се постъпва при подобни случаи и трябва ли да бъдат сочени с пръст като неморални и безчувствени онези, които не са помогнали. Спорът продължава и днес, защото в много случаи да помогнеш в подобни условия, просто се оказва невъзможно.
Статистика на загиналите никой не води особено когато става дума за самотни играчи, или пък за малки групи от трима до петима души.
Едно изкачване на Джомолунгма (на тибетски) или Сагарматха (на непалски) струва между 25 000 и 60 000 долара. Често смъртта настъпва именно заради липса на достатъчно финанси, добра екипировка, възможност за наемане на шерпи.
Смята се, че на вечна стража под върха са останали 150, а може би 200 души.
И мнозина, били на върха, твърдят, че на северния маршрут на показ лежат поне 8 тела. На южния маршрут пък има най-малко 10. Те дори са се превърнали в зловещи знаци, показващи пътя. Смята се, че встрани от маршрутите има много повече тела.
През 1996 г. група японски алпинисти от университета “Фукуока” тръгват към Еверест. Съвсем близо до техния маршрут се оказват трима бедстващи алпинисти от Индия – изтощени и замръзнали след преживяна буря, те молят за помощ. Японците обаче минават покрай тях. Когато се връщат обратно, вече няма кого да спасяват – индийците са мъртви.
Официално Еверест (8848 м) е покорен през 1953 г. Но историята разказва, че първите, стигнали в подножието на върха и загинали при спускането, са британците Джордж Мелъри и Андрю Ървин. За последен път ги виждат на 8 юни 1924 г. с бинокъл на 150 м под Еверест. След това облаците ги скриват и те изчезнат безследно.
През 1999 г. на височина от 8290 м американска експедиция попада на голям брой тела, загинали през последните 5-10 години.
Сред тях обаче се оказва и тялото на Мелъри, което е там повече от 7 десетилетия. Той лежи по корем, сякаш опитвайки се да прегърне височината, с ръце и глава, забити в земята. Тялото на Ървин така и не е намерено, макар въжето на Мелъри да говори, че двамата са били заедно до последния момент. Въжето е прерязано с нож и е възможно Ървин да се е придвижил надолу и да е умрял някъде там.
На тази височина и при тези температури телата се запазват почти непокътнати. Но вятърът и снегът вършат своето, местата, които не са покрити с дрехи, са оголени до костите.
Никой няма намерение да евакуира мъртвите алпинисти, хеликоптери не могат да се вдигнат на такава височина, а алтруисти, които да влачат от 50 до 100 кг при екстремни условия, не се намират. И непогребаните лежат по склоновете.
В същия ден, когато Дейвид Шарп умира, тръгнал към върха без гидове поради липса на средства и изоставен от всички, средствата за масова информация от цял свят пеят дитирамби за Марк Инглис – новозеландски водач, останал без крака на 23 г. след професионална травма. Той се изкачва на Покрива на света с протези от въглеводородни влакна със закрепени на тях котки. Новината, представена като суперподвиг и като доказателство, че мечтите могат да променят действителността, оставя на заден план трагедията на Шарп. До момента, когато медии се захващат да разплетат тази ужасяваща история.
Шарп не бил новак в трудните експедиции. 34-годишният мъж по-рано изкачил осемхилядника Чо-Ою (8201 м). На 16 май 2006 г. обаче на 8500 м височина бутилката му с кислород отказва. Алпинистът веднага се почувствал зле и рухнал на скалата насред северния хребет. Някои от многото алпинисти, минали край него, уверяват, че той изглеждал сякаш си почива. Няколко шерпи свидетелстват, че го попитали за състоянието му, а Шарп отвърнал: “Казвам се Дейвид Шарп, тук съм с “Ейжа трекинг” и просто искам да поспя”.
Твърди се, че Марк Инглис прескочил с двете си протези тялото му, за да достигне върха, Той е от малкото, които признават, че Шарп просто е оставен да умре. “Нашата експедиция бе единствената, която направи нещо за него – шерпите ни му дадоха кислород. В този ден край него минаха 40 души, но никой нищо не направи”, разказва той.
Шарп остава жив цяла нощ. Съвсем близо до него е трупът на “г-н зелени обувки”, индийския алпинист Цеванг Палджор, обут в стари пластмасови обувки “Кофлач”, лежащ мъртъв от 1996 г., свит в позата на ембрион. Той изостава от групата си и замръзва. Всъщност 1996 г. става известна като една от най-смъртоносните – тогава загиват общо 15 алпинисти.
Само три дни след смъртта на Шарп обаче ръководителят на “Пийс проджект” Джеми Макгинес и десет негови шерпи успяват да спасят един от изпадналите му в беда клиенти. В продължение на 36 ч те го носят на импровизирани носилки и успяват да го свалят в базовия лагер. Смята се, че той просто е платил достатъчно и това му е спасило живота. Докато Шарп имал пари само за палатка.
Малко по-късно, пак през 2006 г., се случва нещо, което окончателно решава споровете трябва ли, или не трябва да се оказва помощ на умиращите на Еверест. Водачът Хари Кикстра получава задачата да заведе до върха Томас Вебер, който имал зрителни проблеми заради операция в миналото на мозъчен тумор. Кикстра, Вебер, петима шерпи и още един клиент – известният австралийски алпинист Линкълн Хол, стигат до третия лагер при добри климатични условия. При изкачването Хол с двама шерпи тръгва напред, а на 50 м от върха на Вебер му прилошава и Кикстра решава да се върнат. По пътя надолу внезапно Вебер губи координация, пада и издъхва.
Слизайки надолу Хол също съобщава, че му е зле. Кикстра праща още един от шерпите да помага, но на 8700 м Хол също се срива. Шерпите напразно опитват да го реанимират 9 часа. После съобщават, че е мъртъв. Заради падането на нощта шефовете на експедицията им нареждат да го оставят и сами да се спасяват заради падащия мрак.
На сутринта обаче след 7 часа друг водач – Дан Мазур, и хората му се натъкват на Хол, който се оказва жив.
След като му дали чай, кислород и лекарства, той се свързал с групата си в лагера. Тогава всички експедиции на северния хребет се договорили помежду си, пратили 10 шерпи на помощ и Хол бил спасен. Единствено ръцете му измръзнали.
Една от най-паметните трагедии под върха се случва през 1998 г., когато загива съпружеска двойка – руснакът Сергей Арсентиев и американката Франсис Дистефано. На 25 май двойката се качва на върха без кислород. Така Франсис става първата американка и втората в света жена в историята, извършила изкачване без кислород. При връщането двамата се изгубват. Той стига до лагера, тя – не.
На следващия ден петима узбекски алпинисти минават край Франсис към върха, тя още е жива. На връщане срещат Сергей и му казват, че са я видели. Той тръгва да я търси при силен вятър и изчезва.
На втория ден Франсис все още е жива, край нея минават още 8 души – други трима узбеки, трима шерпи и двама южноафриканци. Те също не спират, насочени към върха. Има свидетелства, че някои от минаващите все пак са предлагали на бедстващата жена кислород, който тя в началото дори отказвала, за да не провали рекорда си.
Накрая британецът Йън Уудхол, бивш британски офицер и жена му Кати, намиращи се на едва 350 м от върха, решават да се отклонят, за да опитат да реанимират Франсис. Цената за това е висока – това е краят на готвената им с години експедиция, за която са взели пари от спонсори. Но те се отказват от изкачването, за да помогнат. Трудно стигат до измръзналата жена. “На тази височина – 8500 м, да се движиш, е все едно да тичаш под водата”, спомня си Уудхол.
Когато стигат го Франсис, те опитват да я облекат, за да я стоплят, но мускулите ѝ са атрофирали, тя е като кукла и само повтаря: “Американка съм, моля, не ме оставяйте.”
Всичките им усилия в продължение на 2 ч да облекат и да помръднат Франсис се оказват напразни. След това става опасно самите те да замръзнат и са принудени да се откажат. Когато се връща в лагера, Йън опитва да се свърже с когото може, но нито една експедиция не се решава да тръгне, още повече че времето е лошо.
През 1999 г. Йън и Кати правят нова експедиция и се качват на Еверест, а на връщане виждат трупа на Франсис, лежащ така, както са го оставили. Тази гледка мъчи Йън в продължение на 8 г. Накрая през 2007 г. той се връща заедно с един шерпа, за да я погребе, увива тялото ѝ с американското знаме, слага в него писмо от сина ѝ и успява да го избута в ров встрани от маршрута, далеч от очите на другите алпинисти. През 1999 г. е открито и тялото на съпруга Сергей.
“При такива екстремални условия всеки има право да реши да спаси или не партньора си. Над 8000 м човек е зает единствено със самия себе си и е естествено да не успееш да помогнеш на друг, защото сам нямаш сили”, признават препатили.
“Труповете по маршрута са добър пример и напомняне за това, че в планината трябва да сме по-внимателни. Но с всяка година изкачващите стават все повече и статистиката на загиналите се увеличава. Това, което в нормалния живот е неприемливо, на големи височини се разглежда като норма”, казва и руснакът Александър Абрамов, майстор на спорта по алпинизъм. Но независимо от това той е убеден, че нещо трябва да се предприеме и не е възможно изкачванията да се правят, лавирайки между мъртъвци.
През 2008 г. бе организирана специална екоекспедиция, чиято цел е да се изчистят част от натрупаните купища боклуци по склоновете на Еверест. Експедицията успява да събере 13 500 кг отпадъци. Сред събраното има и по-зловещи находки – около 400 кг човешки останки.
Трима българи останаха завинаги под върха
Най-високият връх е взел и три български жертви, включително и Христо Проданов, който първи го покори.
Проданов загина на 21 април 1984 година на слизане от Еверест. Той заспа по време на буря и тялото му не бе открито от тези, които го последваха, за да го спасят.
Според последните данни той е някъде на 8500 метра надморска височина на западния склон на Джомолунгма.
Втората жертва бе склупторът Христо Ганчев Христов, част от юбилейната национална експедиция към върха. 27-годишният карловец бе открит от руснака Александър Абрамов на 8600 метра надморска височина на североизточния склон замръзнал и вкопчен в парапета. Това стана на 20 май 2004 година.
Само три дни по-късно бе дадена и третата ни жертва на най-високия връх на планетата. Под него остава 47-годишната Мариана Проданова Масларова, която е племенница на Христо Проданов. Тя е забелязана за последно от новозеландеца Ръсел Брайс някъде около мястото, където загива и Христо Христов.
Мариана се опитва да стане първата българка, която се изкачва на Еверест. Няма обаче категорични данни, че го е направила.
