Джона Хекс (Джош Бролин) е обезобразен скитник и ловец на глави, който може да открие абсолютно всеки. Надвил смъртта няколко пъти, Джона е оставен с 1 крак и е от другата страна на закона. Единствената му връзка с хора е Лейла (Меган Фокс), чийто живот в публичен дом е оставил своите белези.
Жестокото минало на Джона го настига, когато военните му правят предложение което не може да откаже. В замяна на свободата си, скитникът трябва да залови и спре най-стария си враг – терориста Куентин Търнбул (Джон Малкович), който събира армия и се готви да отприщи Ада.
Базиран по легендарен графичен роман, филмът ни представя пътуването на един човек в търсене на изкупление, по време на безмилостна битка между доброто и злото.
В 30-годишната си история, програмата за совалките е имала както своите велики моменти, така и трагични падения. Десетки астронавти са напускали Земята на успешни мисии, което е допринесло изключително много за науката. Този принос обаче си има цена. През 1986г. совалката „Чалънджър“ се взривява по време на излитане. През 2003г. „Колумбия“ се разпада над Тексас и тогава се предприемат мерки, които да направят совалките по-безопасни. През 2005г. „Дискавъри“ трябваше отново да ни изпрати в космоса, но огромно парче изолационна пяна се откъсна от външния резервоар и програмата беше отложена до Юли 2006г, когато „Дискавъри“ и „Атлантис“ поеха на успешни мисии.
В тази статия ще разгледаме забележителната технология зад американската космическа програма и изключителните усилия, които положиха от НАСА за тези успешни полети.
Снимка: big_pixel_pusher
Първо нека се запознаем с отделните части на една совалка и мисия.
Космическата совалка се състои от следните основни компоненти:
два реактивни двигателя – от основно значение за полета
външен горивен резервоар – носи горивото, нужно за полета
орбитер – превозва астронавтите и багажа
Една мисия протича при следните етапи:
излизане в орбита
изстрелване – совалката излита
издигане
орбитално маневриране
в орбита – живот в космоса
навлизане в атмосферата
кацане
Обикновено една мисия трае 6-7 дена, но може да продължи и до 14 дни. Нека да разгледаме всеки етап от мисията поотделно.
Изстрелване
За да се прелети от Земята до орбита, тежащата 2 милиона килограма совалка използва следните компоненти:
два ракетни двигателя
три основни двигателя в орбитера
външен горивен резервоар
орбитална маневрираща система
Ракетните двигатели
Те осигуряват основната изтласкваща сила (71 процента), нужна за изстрелването на совалката. Двигателите се състоят от:
експлозивни заряди за отделяне на външния резервоар
системи за контрол на тласъка
механизъм за самоунищожение
Щом веднъж бъдат запалени, ракетните двигатели не могат да бъдат спрени. По тази причина те се задействат последни при изстрелване.
Основни двигатели
Орбитера има три основни двигателя, намиращи се в задната част на корпуса. Всеки двигател е дълъг 4.3м, с диаметър 2.3м в най-широката си точка и тежи 3039кг.
Тези двигатели осигуряват останалите 29% изтласкваща сила, нужна за изстрелването на совалката в орбита.
Двигателите изгарят течен водород и течен кислород в съотношение 6:1, които се съдържат във външния горивен резервоар. Това става изключително бързо и в изключително големи количества, равняващи се на изпразването на един семеен басейн за 10 секунди. Горивото изгаря частично в предварителната камера, за да се създадат високо налягане и горещи газове, които задвижват горивните помпи. След това горивото преминава в основната горивна камера, където изгаря напълно и излишните газове се изпускат през дюзата със скорост 10 000км/ч. Всеки двигател може да осигури между 1 668 000N и 2 090 664N изтласкване, което се регулира от 65% до 109% максимум мощност. Двигателите са монтирани върху кръгли плоскости, които позволяват да бъде контролирана посоката на изходящите газове, които пък определят посоката на ракетата.
Външен горивен резервоар
Както споменахме и по-горе, горивото за основните двигатели се съдържа във външния резервоар. Той е дълъг 48м. и има диаметър 8.4м. Когато е празен, резервоарът тежи 35 445кг. и събира около 719 000кг. ракетно гориво, което са около 2 милиона литра. Резервоарът е направен от алуминий и материали, съставени от алуминий. В него има два отделни резервоара, един за кислорода и един за водорода, които са разделени помежду си. Горивото минава по тръби с диаметър 43см. до основните двигатели на совалката. По тези тръби кислородът може да преминава максимално с 66 000 л/мин, а водородът със 179 000 л/мин.
Резервоарът е покрит с 2.5-сантиметров слой специална изолационна пяна. Тя поддържа горивото студено и го предпазва от топлината, която се създава при изстрелването. При изстрелването на „Колумбия“ през 2003г, части от изолационната пяна се откъснаха от резервоара и повредиха лявото крило на орбитера, което беше причината совалката да се разбие.
Издигане
Двигателите на двете орбитални маневриращи системи (OMS двигатели) се намират от долната страна на орбитера, по един от всяка страна на опашката. Тези двигатели променят позицията на совалката и я забавят за кацането.
Те работят с монометил хидразин (CH3NHNH2) и азотен тетраоксид (N2O4). Когато тези две субстанции влязат в контакт, те автоматично се запалват и горят при липсата на кислород. Двете се държат в отделни резервоари, всеки от който е под налягане с хелий. Той тласка течността по тръбите и няма нужда от механични помпи. Има два крана, пускащи и спиращи горивото, които се отварят от азотен газ под налягане, намиращ се в малък резервоар, близо до горивната камера на двигателя. Когато двигателите спрат, азотът отива от крановете в тръбите и ги прочиства от останалото гориво. Това предотвратява нежелани експлозии. По време на един полет има достатъчно азот, за да се отворят и затворят крановете 10 пъти.
Всеки от двата OMS двигателя осигурява 26 400N изтласкваща мощ. Заедно могат да ускорят совалката с 0.6 м/s2. Това променя скоростта на совалката с 305м/с. За навлизане или излизане от орбита е нужна промяна на скоростта с 31-153 м/с. Двигателите могат да се спрат и пуснат 1000 пъти и имат горивен живот от 15 часа.
Докато е на стартовата площадка, напълно заредената совалка тежи около 2 милиона кг. Последните приготовления по старта протичат в 31 секунди:
-31сек. – компютрите на борда започват предстартово броене.
-6.6сек. – основните двигатели на совалката се запалват един по един (в интервал от 0.12 секунди). Двигателите набират над 90% от мощността си.
-3сек. основните двигатели са в позиция за излитане.
0сек. – ракетните двигатели се запалват и совалката излита от стартовата площадка.
20сек. – совалката се обръща надясно (на 180 градуса и 78градуса наклон).
60сек. – двигателите са на пълна мощност.
2мин. – ракетните двигатели се отделят от орбитера и резервоара на височина 45км. Основните двигатели продължават да работят.
От ракетните двигатели се пускат парашутите.
Двигатели се приземяват в океана на 225км. от бреговете на Флорида.
Кораби отиват за двигателите и ги връщат на сушата, където ще се обработят и използват пак.
7.7мин. – основните двигатели намалят мощност, за да се запази натоварването под 3g. Така совалката няма да се разпадне.
8.5мин. – основните двигатели изключват.
9мин. – външният горивен резервоар се отделя от орбитера. Резервоарът ще изгори в атмосферата.
10.5мин. – OMS двигателите се задействат, за да навлезе совалката в ниската орбита.
45мин. – OMS двигателите се задействат отново, за да навлезе совалката в по-висока орбита, на около 400км.
Снимка: nasa1fan/MSFC
Совалката вече е в открития космос и е готова да продължи мисията си.
В орбита
Щом излезете в открития космос, орбитера става ваш дом за 14 дни. Той може да е ориентиран така, че товарните врати да сочат към Земята или обратното. Зависи от мисията. Едно от първите неща, които прави капитанът, е да отвори товарните врати, за да се охлади орбитера.
Орбитерът се състои от:
Отделение за екипажа – където живеете и работите.
Преден корпус – там са горивните клетки и резервоарите за газта.
Модул с насочваща система – ракетни двигатели, които обръщат орбитера в различни посоки.
Подвижен модул – използва се за „разходки“ в космоса.
Средна част на корпуса
съдържа основни части, които дават достъп на екипажа до задните двигатели
представлява пода на товарното отделение
Врати на товарното отделение – при отварянето им се охлажда орбитера.
Механична ръка – намира се в товарното.
може да мести тежко оборудване от и в багажното отделение
платформа за астронавтите, излезли в космоса
Задна част на корпуса – съдържа основните двигатели
Жлебове на ОМС и ракетните двигатели.
Самолетни елементи на орбитера
крила
опашка
регулираща перка
Отделението за екипажа има три палуби:
Горна палуба
предна палуба – с всички контролни и предупредителни системи на совалката (кокпит).
места – там седят капитана, пилота и специалистите
задна палуба – с всички контроли за орбиталните операции
складови помещения (личен багаж, оборудване за мисията, експерименти)
вход
Долна палуба – с всички животоподдържащи, електрически и т.н. системи.
Условия на живот
Орбитера осигурява:
Животоподдържащи системи – всичко, което ни дава Земята.
контрол на атмосферата
вода
контрол на температурата
светлина
храна
противопожарна система
Промяна на позицията и орбита
Връзка с наземния екип
Навигация
Електричество
Компютри
Условия за работа
пускане/прибиране на сателити
строеж – като при Международната космическа станция
провеждане на експерименти
Живот на борда
Орбитерът трябва да ви осигурява среда, като тази на Земята. Трябват ви въздух, храна, вода и умерена температура.
Нашата атмосфера е смес от газове (78% азот, 21% кислород, 1% други газове). Совалката трябва да осигурява подобна атмосфера. За да го направи, орбитерът е натоварен с течен кислород и течен азот в два резервоара под налягане, които се намират в средната част на корпуса. Двата газа се смесват при нормално атмосферно налягане.
Пет вентилационни системи раздвижват въздуха. Така се обират въглеродния диоксид, топлината и влагата.
Водата се получава от течния кислород и течния водород в горивните клетки на совалката (те могат да произвеждат по 11кг. вода на час). Водата преминава през водороден филтър, който премахва остатъците от водород и се складира в четири резервоара на долната палуба. Всеки резервоар събира до 75кг. вода. В тях има азот под налягане, който позволява на водата да достигне до екипажа. Питейната вода се филтрира и може да се затопли или охлади, в зависимост от нуждите. Излишната вода се събира в отделен резервоар и се изхвърля от борда.
Откритият космос е изключително студено място и температурите могат да варират в различните части на совалката. Електронното оборудване произвежда повече от достатъчно топлина, за да затопли орбитера. Проблемът е в излишната топлина. Системата за контрол на температурата трябва да се погрижи за две неща:
Да затопля където е нужно, за да не замръзнат животоподдържащите системи.
Да изведе излишната топлина.
Совалката има два метода на температурен контрол:
Пасивен – за малки температурни разлики.
изолационни материали, покрития и боя – намаляват загубата на топлина през стените
електрически нагреватели – затоплят различни части на совалката
Активен – по-сложен. Използва течност, за да регулира топлината.
пластини – метални пластини, които отнемат топлината при директен контакт с оборудването
обмен на топлина – оборудването отдава топлина на течност (вода, амоняк), която пък я предава към фреон
помпи, тръби, кранове – прехвърлят топлината от едно място на друго
радиатори – разположени по вътрешната страна на вратите на товарното отделение, те изпускат топлината в космоса
По пода на орбитера има флуоресцентни лампи, които осигуряват светлина за екипажа. Отвън също са разположени прожектори, които осветяват багажното отделение. Контролните панели са осветени отвътре, за по-лесно ориентиране.
Храната се складира в средната част на корпуса отделението на екипажа и е под различни форми. На орбитера има кухня, в която са контейнерите с храна, мястото за готвене, студена и топла вода и метални табли, за да не отлетят храната и приборите.
Както всеки дом, орбитера трябва да се чисти. Особено в орбита, летящите боклуци могат да бъдат опасни. Остатъци остават след ядене, чистене, работа и лична хигиена. За почистването на повърхностите, филтрите и самите астронавти се използват кърпи, почистващи препарати и прахосмукачки. Боклукът се разделя на мокър и сух, като мокрият се вкарва в сушилня, която изпарява водата от него. Торбите с боклук се събират на долната палуба, за да бъдат върнати и рециклирани на Земята. Биологичните отпадъци от тоалетната се сушат и складират в торби, които също се връщат на Земята и се изгарят.
В космоса рискът от пожар е много голям. На орбитера има противопожарна система, която се състои от:
Димни детектори на всяка палуба.
Димни детектори при електронното оборудване.
Аларми и светлинни сигнали във всеки модул.
Нетоксични пожарогасители.
Маски и кислородни бутилки за всеки от екипажа.
След погасяване на пожара, системата за атмосферен контрол ще филтрира въздуха.
Позициониране, комуникация и навигация
За промяна на посоката на орбитера се използва системата за контрол, разположена в предната част и регулиращите перки на OMS двигателите в задната част.
Ракетните двигатели има 14 дюзи, които могат да въртят орбитера по всяка ос. За промяна на орбита се активират OMS двигателите. Те променят скоростта на орбитера.
Комуникация
Нужно е да има връзка с наземния екип, както и с всеки от останалите от екипажа. Екипът на НАСА в Хюстън изпраща сигнали през огромна радио антена в Ню Мексико, която ги предава на 36 000км. от Земята. Сателитите насочват сигнала към совалката. Всичко това действа и в другата посока.
В орбитера има няколко интеркома, разположени из отделението на екипажа. Носят се и лични комуникационни устройства, а видео камери има и отвън и отвътре на совалката.
Навигация, захранване и компютри
Орбитерът трябва да знае къде точно е в космоса, къде са останалите обекти и как да промени орбитата си. За да разбере къде е и с каква скорост се движи, орбитерът разчита на GPS технология. За да определи в коя посока е, разполага с няколко жироскопа. Всичката тази информация минава през бордовите компютри.
Всички системи се нуждаят от захранване. Три горивни клетки произвеждат електричество. Те комбинират кислород и водород от резервоарите под налягане и произвеждат електричество и вода. Също като електрическата система на Земята, орбитерът снабдява с електричество различните системи и модули на совалката.
Орбитерът има пет бордови компютри, които контролират важните летателни системи. Наблюдават оборудването и комуникират помежду си.
Пилотите управляват компютрите, които пък управляват полета. За улеснение на совалката има мултифункционална електронна дисплейна система (MEDS), която е нова, цветна система от 11 плоски екрана. MEDS, наричана още и „стъклената кабина“, осигурява визуално изобразяване на основните индикатори (височина, позиция, скорост). Системата се разчита лесно и с нея пилотите по-лесно управляват орбитера.
Работа на борда
Совалката е проектирана за пускане и прибиране на сателити, както и за доставяне на товари до земната орбита. Тук на помощ идва механичната ръка, която е построена в Канада, която си има лакът и китка. Ръката може да хваща товари (сателити) от товарното отделение и да ги пуска или да прибира товари от космоса в товарното.
Преди години совалката е използвана за пускане на сателити и провеждане на експерименти в космоса. При всяка мисия се изпълняват най-различни експерименти и поради липса на достатъчно място е построена космическа лаборатория. Тя е дело на европейската космическа агенция и се намира в товарното отделение. Космическата лаборатория е унищожена при инцидента с „Колумбия“ през 2003г. и сега повечето експерименти ще се провеждат на борда на Международната космическа станция.
Основната роля на совалката е строежът и снабдяването на Международната космическа станция. Совалката доставя компоненти, които са построени на Земята. Астронавтите използват механичната ръка, за да прикрепят новите модули към станцията.
Екипажът редовно трябва да прави упражнения, тъй като при безтегловност се губи костна и мускулна маса.
Когато мисията е изпълнена, е време совалката да се върне на Земята.
Завръщане на Земята
За успешно връщане на Земята е нужно десетки неща да станат както трябва. Първо орбитерър трябва да застане в определена позиция. Това е от основно значение за безопасно кацане.
Когато мисията е изпълнена, от наземната база дават команда за завръщане у дома.
Затварят се вратите на товарното отделение.
Орбитерът се завърта със задната част напред и се задействат OMS двигателите, за да намалят скоростта. До навлизане в атмосферата са нужни 25 минути.
През това време екипажът пуска ракетните двигатели, които преобръщат орбитера, така че дъното му да сочи към атмосферата (на около 40 градуса), а носът напред.
Накрая изгарят цялото останало гориво като предпазна мярка, защото при навлизането в атмосферата температурата е много висока.
Орбитерът се движи с 28 000км/ч и се нагрява от триенето с молекулите на въздуха (до около 1650 градуса по Целзий). Корпусът е покрит с керамични изолационни материали, създадени да устояват на топлината. Йонизираните газове, които обграждат совалката при навлизането й в атмосферата прекъсват радио връзката със Земята за 12 минути.
След навлизането в атмосферата, совалката може да лети във въздуха като самолет. От този момент бордовите компютри поемат контрола над орбитера. Той прави серии от S-образни завои, за да намали скоростта преди захождането към пистата. На 40км. разстояние компютрите прехвърлят управлението на капитана, който пилотира совалката през въображаем цилиндър (5 500м. в диаметър), за да я изравни с пистата. При последното захождане командирът променя ъгъла на -20 градуса (7 пъти по-голям отколкото при обикновените самолети).
Когато орбитерът е на 610 над земята, капитанът намаля скоростта, пуска колесника и активира спирачките. От задната част излиза парашут и совалката спира някъде близо до средата на пистата.
След приземяването екипажът задейства процедури по изключване. Това отнема около 20 минути, през които совалката се охлажда и отделя газове, които са се образували при навлизането в атмосферата. Екипажът излиза, а отвън чакат екипи, които започват работа по совалката.
История на совалката
Совалката "Ентърпрайз"
С наближаването на края на програма Аполо, НАСА разглежда бъдещето на американската космическа програма. Тогава са използвали ракети за еднократна употреба и се нуждаели от надеждни, по-евтини ракети, които да се използват повече от веднъж. Идеята била за совалка, която да се изстрелва като ракета и да каца като самолет.
НАСА започват проучвания по плановете, цената и устройството на совалката, както и още много други космически компании. През 1972г. президентът Никсън обявява, че НАСА ще построят совалка, която ще се използва повече от веднъж или космическа транспортна система. НАСА решават, че совалката ще се състои от орбитер, който ще е закрепен за ракетни двигатели и външен резервоар за гориво.
По онова време се използвали аблативни топлинни щитове, които нямало да издържат при навлизане в атмосферата и трябвало да се измисли нещо друго. На конструкторите на совалката им дошла идеята да я покрият с изолационни керамични плочки, които да абсорбират топлината.
Совалката трябвало да каца като самолет, така че направили прототип на орбитера, с който да тестват аеродинамичността му. Прототипът бил наречен „Ентърпрайз“ като кораба от „Стар трек“. „Ентърпрайз“ направил множество полети и тестови приземявания, като е пускан от Боинг 747.
След много години на опити и тестове, совалката била готова да полети. Били построени четири (Колумбия, Дискавъри, Атлантис и Чаленджер). Първият полет бил през 1981г. с „Колумбия“, пилотирана от астронавтите Джош Янг и Робърт Крипен. „Колумбия“ се представила добре и скоро и останалите совалки направи успешни полети.
През 1986г. совалката „Чаленджер“ се взривява при полет и загива целият екипаж. НАСА спира програмата за няколко години, докато се изясняват причините за трагедията и не бъдат поправени. Тогава била построена совалката „Ендевър“, която трябвало да замести „Чаленджер“.
През 2003г. при навлизане в земната атмосфера, совалката „Колумбия“ се разпада в небето над САЩ. НАСА отново спира космическата програма и работи усърдно за поправяне на грешките. През 2006г. от „Дискавъри“ се откъсва парче изолационна пяна и програмата за пореден път е спряна до разрешаване на проблема. „Дискавъри“ излита два пъти през 2006г. Според НАСА, първият пуск през Юли 2006г. е бил най-сниманата совалка в историята. След няколко проблема с горивните клетки и сензорите, през Септември 2006г. пускат и „Атлантис“.
Космическите совалки са огромен технологичен напредък, но са ограничени в количеството товар, което могат да носят. Те не са тежкотоварни и не могат да напускат гравитационното поле на Земята, за да отидат на Луната например. В момента НАСА разработват нови концепции за превозни средства, които биха могли да отидат до Луната или Марс.
Обикновено човек започва да ходи около една година след раждането си. Ходенето на два крака ни дава възможност да използваме ръцете си за нещо друго, като да изработваме и ползваме инструменти. По този начин изразходваме по-малко енергия при вървене и умовете ни са заети с постоянната мисъл за храна.
В нощта на 20 Април, на 80км. от бреговете на Луизиана избухва пожар на нефтена платформа Трансоушън, на която са се намирали 126 души. След голяма експлозия само 11 човека успяват да се измъкнат, а платформата се срутва и потъва. Всеки ден се изливат по 750 кубични метра нефт в Мексиканския залив. Това може да продължи няколко месеца, защото операцията по спирането на кладенеца е изключително сложна.
Джон Брискър бил американски баскетболист, който играел в NBA през 70-те години. Той отбелязвал средно по 20 точки на мач и е смятан за добър защитник. През 1975г. е изключен от отбора на Сиатъл, заради избухливия си характер.
Съотборникът му, Чарли Уилямс, казва за него „Беше отличен играч, но кажеш ли нещо не на място и имаш чувството, че ще извади от някъде пистолет и ще те застреля.“
През 1978г. Брискър отива в Уганда, като казва на близките си, че ще се занимава с внос и износ. От тогава е в неизвестност. Най-известната теория е, че баскетболистът всъщност е отишъл в Уганда на гости на тогавашния командващ, Иди Амин. Говори се, че когато Амин е свален през 1979г., Брискър е разстрелян от военните. Тялото му така и не е открито.
Уилиям Морган
Уилиям Морган бил бъдещ автор, който изчезнал близо до Батавия, Ню Йорк през 1826г. Интересното при изчезването му е, че се говори за участие на Свободните зидари, които искали да му запушат устата. След неуспешен бизнес, Морган се опитал да влезе в братското общество на Свободните зидари в Батавия. Разгневен от отказа им, той обявил, че ще разкрие тайните им в книга. Тогава от братството се опитали да го сплашат, като запалили офиса му. В крайна сметка Морган бил арестуван, защото дължал пари и е осъден на затвор в Канандайгуа, Ню Йорк.
През първата му нощ в затвора дошъл непознат мъж, който се представил за негов приятел. Предложил да плати дълговете му, за да го освободят. Морган бил пуснат и повече никой не го видял. Трима масони са обвинени в отвличането на Морган, но тялото му така и не било открито. Според слуховете, бил удавен в Ниагарския водопад. От Свободните зидари отричат това и твърдят, че са дали на Морган $500, за да напусне страната. През 1827г. е открито разложено тяло на бреговете на езеро Онтарио. Смята се, че тялото е именно на изчезналия Уилиям Морган, но това така и не е потвърдено.
Боби Дънбар
На 23 Август 1912г. Лизи и Пърси Дънбар се сблъскват с кошмара на всеки родител, когато четиригодишният им син изчезва по време на излета им близо до езеро Суейзи в Луизиана. Осем месеца по-късно, Боби е открит при Уилям Кантуел Уолтърс, който е обвинен в отвличане.
Но историята не свършва до тук. Жена на име Джулия Андерсън твърди, че това е случай с объркана самоличност и „Боби Дънбар“ всъщност е нейният син, Чарли Брус Андерсън. По някаква причина твърденията й са отхвърлени и Боби е върнат на родителите си. След повече от 90 години, един от внуците на Боби решава да сложи точка по въпроса. Извършени са ДНК тестове на Боби Дънбар Джуниър и синът на другото дете на Пърси и Лизи Дънбар. Оказало се, че между тях няма кръвна връзка. Боби Дънбар, всъщност не бил Боби Дънбар.
Сега се смята, че истинският Боби се е удавил в езерото или е бил изяден от алигатор. Истинската самоличност на другия Боби Дънбар остава загадка.
Пърси Фалцет
Пърси Фалцет бил британски археолог и вдъхновение за Индиана Джоунс. През 1925г. Фалцет, по-големият му син Джак и Ралей Римел се отправили в дебрите на Амазонка в търсене на изгубеният митичен град, който Фалцет наричал „Зет“. Те така и не се върнали. Смята се, че тримата са били убити от местните. Други пък казват, че Фалцет се е побъркал и е изживял дните си като вожд на канибалско племе. През 1927г. е открита плочка с името на Фалцет, а през 1933г. и компас, като този, който той е използвал.
Над 100 човека са загинали при различни експедиции като тази на Фалцет. През 1951г. са открити кости, които са смятани, че са негови. ДНК тестът отхвърля тази теория и истината за съдбата на тримата изследователи така и не била разкрита.
Чарлз Нунгесър и Франсоа Коли
Чарлз Юджийн Джулс Мари Нунгесър и Франсоа Коли били пилоти през ПСВ за Франция и се съревновавали с Чарлз Линдбърг за първия трансатлантически полет без прекъсване. На 8 Май 1927г. Нунгесър и Коли излитат от Париж с модифициран самолет Levasseur PL.8, Бяла птица. Планът бил да прелетят над югозападната част на Англия и Ирландия, през Атлантическия океан до Нюфаундленд и тогава да се насочат на юг, към Ню Йорк.
Те така и не кацнали и било организирано международно издирване, което нямало успех. Има две популярни теории за съдбата на Бялата птица и екипажа й. Според едната, при внезапна буря самолетът се разбил в океана. Според другата, Нунгесър и Коли достигнали до Нюфаундленд, че дори и до Майн и тогава се разбили. Тази теория е потвърдена от множество свидетели, които чули рев на самолет над езеро Раунд в Майн на 9 Май 1927г.
До днес няма финално заключение по въпроса, но са открити останки от самолет в Майн, което може да означава, че Бялата птица наистина е достигнала брега.
Уолъс Фард Мохамед
Уолъс Фард Мохамед бил основателят на Ислямската нация. Животът на Мохамед е забулен в мистерия. Роден е или в Афганистан, Мека или в Нова Зеландия някъде между 1877г. и 1896г. Дори не е сигурно, че това е истинското му име. Други имена, свързвани с него са Уоли Дод Форд, Уолас Дод, Уоли Дод Фард, Дейвид Форд, Уоли Фарад и Фарад Мохамед.
Известно е, че Мохамед проповядвал в Детройт от 1930г. до 1934г., преди да изчезне безследно по време на пътуване до Чикаго. Има множество теории за изчезването му. Според някои се е върнал в Мека. Има някои доказателства, че Мохамед е доживял до 60-те години. Негова любовница твърди, че се е върнал в Нова Зеландия. ФБР държат случая отворен до 1960г.
Хайнрих Мюлер
Хайнрих Мюлер бил главният в Гестапо и изиграл основна роля в планирането и изпълнението на Холокоста. Той бил един от последните лоялни нацисти към Хитлер. Един ден след самоубийството на фюрера, на 1 Май 1945г. Хайнрих изчезнал. Той е един от най-висшестоящите нацисти, които успяват да се измъкнат и ЦРУ прави всичко възможно, за да го открие през следващите месеци, но нямало доказателства и следи за местонахождението на Мюлер.
От ЦРУ смятат, че по време на Студената война, нацистът е скрит от руснаците, но разследването след края на войната не дава никакъв резултат. Въпреки, че съдбата му остава неизвестна, повечето смятат, че Мюлер е умрял в Берлин малко след края на войната.
Майкъл Рокфелер
Майкъл Рокфелер бил най-младият син на губернаторът от Ню Йорк, Нелсън Рокфелер и четвърто поколение с фамилия Рокфелер. Майкъл си падал по археологията и през 1961г. поел на експедиция до Нова Гвинея – едно от последните неизследвани места на Земята.
На 17 Ноември 1961г. Рокфелер плавал с кану заедно с датския антрополог Рене Васинг, когато лодката се преобърнала. Васинг успял да доплува до брега, но Рокфелер нямал този късмет. Въпреки продължителното търсене, той така и не бил открит. Смята се, че Майкъл се е удавил или е бил изяден от акула или крокодил. Според друга теория пък, нещо много по-ужасно се е случило с него.
Дори през 1961г. Нова Гвинея била дом на много канибалски племена, а някои от тях се намирали близо до мястото, където е изчезнал Рокфелер. Напълно възможно е да е бил заловен и убит именно от диваците. Авторът Пол Тухи твърди, че майката на Рокфелер е наела частен детектив, който да открие какво се е случило със сина й. Според Тухи, детективът донесъл три черепа от местните племена. Предполага се, че един от тях е бил на Майкъл. Семейство Рокфелер не потвърждават историята.
Рей Грикар
Грикар е изчезнал само преди пет години, но обстоятелствата около изчезването му също са много странни. Той бил областен съдия в Пенсилвания. На 15 Април 2005г. Рей си взел почивен ден, за да отиде до Луисбърг и повече никой не го видял. Колата му е открита изоставена на паркинг в Луисбърг. Грикар не бил пушач, но от полицията открили фасове и миризма на цигарен дим в колата му.
Няколко месеца по-късно лаптопът му бил изваден от река Съскуехана и загадката станала дори още по-голяма. Твърдият диск бил повреден и не можел да се оправи. През Април 2009г. от полицията откриват, че Грикар е търсил в интернет информация за унищожаване на твърд диск. Разследването продължава, въпреки че властите смятат, че съдията се е самоубил.
Джим Робинсън
Джим Робинсън бил боксьор, най-известен като един от първите опоненти на Мохамед Али в началото на професионалната му кариера. Робинсън не бил много добър боксьор и често го използвали за лесна печалба. През Февруари 1961г. той се боксира с Али и губи през първия рунд. След седем години се оттегля с 5 победи и 23 загуби.
През 1979г. репортерът от Sports Illustrated, Майкъл Бренън взема интервю от Робинсън в дома му в Маями. Това е последното интервю с бившия боксьор тежка категория. Репортерът Райт Томпсън шест години претърсва Маями за изчезналия боксьор. Дори известният колекционер Стивън Сингър имал автографите на всички опоненти на Али, освен този на Робинсън. Въпреки, че официално не е обявен за изчезнал, местонахождението на Джим Робинсън е неизвестно.
През 1978г. 39 годишният Ханс Мюликин пристига в Белият дом, след като пропълзява 2600км. от Маршал, Тексас. Краката му били увити с кожа и ламарина. На 22-ри Ноември 1978г. той пълзи две години и половина, само за да чуе, че президент Картър е прекалено зает, за да се види с него.
Австралиецът, който обиколил земното кълбо с амфибия
Бен Карлин тръгнал със съпругата си Елинор през 1950г. Тя решила да се откаже от предизвикателството на 3/4 от пътя, но Бен продължил и завършил обиколката през 1958г. Пътуването му започнало и приключило в Монреал, Канада. За осем години, той изминал 62 000км. по земя и 17 000км. по вода.
Човекът, който бута ръчна количка 4 115км, за да събере пари за откриване на лек срещу рака
Дейвид Бейрд бутал количката в продължение на 112 дни и изминал 4 115км. 65-годишният мъж казва, че се чувствал много добре, имайки предвид колко много път е изминал пеша. Преминавайки през 70 града, Бейрд бутал количката по 10-12 часа на ден. Въпреки, че не е имал съмнения за успеха на начинанието си, той признава, че е било изключително трудно. В крайна сметка той успял да събере над $20 000 дарения за каузата.
Човекът, който пробяга земното кълбо
Британският бегач Робърт Гарсайд е записан в книгата с Рекордите на Гинес, като първият човек, пробягал земното кълбо. На 20 Октомври 1997г., Гарсайд тръгва от Ню Делхи, Индия и на 13 Юни, 2003г. пристига отново там. Пробегът е оспорван от други състезатели и от пресата. От Гинес няколко години разглеждали доказателства, преди да обявят пробега за автентичен.
По време на пътуването си, Робърт обновявал сайта си от джобен компютър и описвал приключенията си, които включвали нападения, арест и изтощителни климатични условия. По пътя си различни хора му помагали, като му предлагали място за преспиване, което можело да бъде петзвезден хотел или килия в затвора. В допълнение на първоначалните 50 000 лири, с които започнал, Гарсайд казва, че е получил още 120 000 лири от различни хора. Освен всичко друго, той срещнал и любовта в лицето на Ендрина Перез във Венецуела.
За да завърши маратона си, Робърт Гарсайд пробягал 48 000км. за 2062 дни, през 29 държави и 6 континента и сменил 50 чифта маратонки.
Студентът, който извървя 4000км. от Пекин до Германия и направи кратък филм от пътуването си
Кристоф Рейдж си подарил за рождения си ден една дълга разходка. Планът бил да тръгне от Пекин, Китай (където бил студент) и да стигне до Бад Нендорф, Германия.
По пътя той се снимал. Сигурно сте виждали клипове, в които са наслагвани една след друга много снимки. Петминутният клип на Кристоф отразява 4000-километровото му пътешествие. Виждаме го как се променя и преминава през най-различни климатични и географски условия.
16-годишното момиче, което е на път да обиколи света
Джесика Уотсън е в края на 7-месечната си обиколка на света. Това ще я направи най-младият човек, обиколил света.
Джесика била на 12 години, когато казала на родителите си, че иска да плава около света и в крайна сметка тръгва от Сидни на 18 Октомври 2009г.
Човекът, който извървял на заден ход 13 000км. от Калифорния до Турция.
Плени Уинго (24 Януари 1895г – 2 Октомври 1993г.) извървял на заден ход разстоянието от Санта Моника, Калифорния до Истанбул, Турция (около 13 000км) от 15 Април 1931г. до 24 Октомври 1932г. на 36-годишна възраст. Документирал е пътешествието си в книгата „Около света на заден ход“.
За да върви назад, той носел перископични очила, които му позволявали да вижда къде върви. Извървявал е средно по 35км. на ден.
Човекът, който извървял 2945км. на кокили
През 1891г. Силвейн Дорнон извървял на кокили разстоянието от Париж до Москва за 58 дни, като на ден изминавал средно около 50км. Започнал пътешествието си на 12 Март 1891г. и събирал любопитните погледи както на руснаците, така и на французите.
Африканецът, който пътувал 12 години от Африка до Гренландия, за да живее на място без змии
Тете Кпомаси е роден през 1941г. в Того. Като младеж, един ден в джунглата го стреснал питон и той паднал на земята и се разболял. Баща му вярвал, че може да бъде излекуван само от жрицата на култа на питона, който се намирал дълбоко в джунглата. Той го отвел при тях и лекът наистина подействал, но жрицата поискала нещо в замяна. Кпомаси трябвало да прекара следващите седем години с племето в джунглата, сред змиите.
Докато се възстановявал от болестта си и чакал да бъде изпратен в джунглата, Кпомаси намерил детска книжка за Гренландия. Там не само, че нямало змии, но нямало и дървета, в които да се скрият. Младежът веднага се влюбил в страната и избягал с идеята да стигне до там.
През следващите 12 години, той пътувал постоянно и не се задържал на едно място за повече от шест месеца, докато най-накрая, в средата на 60-те години, се качил на лодка за Гренландия. При пътуването си той научил много различни езици и се сприятелил с безброй хора. Историята на приключенията му може да прочетете в книгата „Африканец в Гренландия“.
Човекът, който прекоси САЩ, за да отслабне
Стийв Вот поел голямото предизвикателство да прекоси САЩ. На 10 Април 2005г. той започва 5000-километровото си пътешествие в Оушънсайд, Калифорния до Манхатън. Тогава е тежал 185кг. и е изпаднал в дълбока депресия, след като инцидентно е убил двама пешеходци преди 15 години.
Освен, че привлякъл медийното внимание, той успял да свали над 50кг. Били повдигнати въпроси от медиите и феновете дали Вот е наистина е вървял пеша или се е возел. В своя защита той казва: „Не мога да излъжа. Няма начин. Това е моето предизвикателство. Не ми пукаше къде съм и къде отивах. Не ми пукаше дали са 5000км. или 1000км… Важното е какво става в главата ти.“
Орбитерът трябва да знае къде точно е в космоса, къде са останалите обекти и как да промени орбитата си. За да разбере къде е и с каква скорост се движи, орбитерът разчита на GPS технология. За да определи в коя посока е, разполага с няколко жироскопа. Всичката тази информация минава през бордовите компютри.
