В началото на октомври 1941 г. Червената армия претърпяла съкрушително поражение в хода на сраженията при Вязма. Съветските войски на Западния, Резервния и Брянския фронт били обкръжени и унищожени. Според немски данни само пленниците били 600 хиляди души. Изглеждало, че пътят към Москва е открит.
Сутринта на 15 октомври Сталин свикал заседание на Държавния комитет по отбраната. Било прието секретното постановление “За евакуацията на столицата на СССР Москва“. Посолствата и правителствените учреждения, включително Народният комисариат на отбраната, се насочвали към Куйбишев (Самара). От държавното ръководство в Москва оставали само Лаврентий Берия, Анастас Микоян, Алексей Косигин и самият Сталин.
Москва не била просто столица. Тук се намирали много важни отбранителни предприятия. Те трябвало да бъдат взривени, както и електроцентралите, мостовете, хлебозаводите, месопреработвателните заводи, телефонът, телеграфът и метрото.
Решението било секретно – но слуховете за него веднага плъзнали из града. Пък и без никакво постановление всичко било ясно. На 16 октомври метрото не работело – за пръв и единствен път в цялата си история. Спрели трамваите, автобусите и тролейбусите. Магазините били затворени. Заводите – също. При това положение какво да мислят хората? Естествено, всички решили, че Москва ще бъде предадена на германците.
До същия извод стигнали и „отговорните работници“, тоест, служителите на високи длъжности. И вместо да организират евакуация, те се спуснали в повсеместно бягство. Най-напред хукнала да бяга партийната номенклатура. Сградата на Централния комитет на Стария площад тутакси опустяла. Апаратчиците не унищожили дори най-важните секретни документи. Последвали ги чиновниците, а после и обикновените хора. Възцарил се хаос. Влаковете се превземали с щурм, пътищата били задръстени. В секретен доклад на Московската прокуратура се казвало: „От 438 предприятия, институции и организации са избягали 779 ръководители. Откраднати са налични 1 484 000 рубли, а в ценности и имущество – 1 051 000 рубли“.
Откарали без разрешение стотици коли и камиони. Били установени 1551 случая на унищожаване на партийните документи от комунисти поради страхливост във връзка с приближаването на фронта. Страхът и алчността преминали всички разумни граници. Директорът на Първи медицински институт Василий Ларин избягал, като изоставил на произвола на съдбата болницата с 200 ранени. Писателят Александър Фадеев се оплаква от поета Василий Лебедев-Кумач, автора на текста на „Священная война“: „Той докара на гарата два пикапа вещи, 2 денонощия не можа да ги натовари и психически се побърка“.
Паническото настроение на властите се предало на обикновените хора. Работниците отишли в заводите и видели, че са затворени. Началниците си отивали, като отнасяли ценни вещи. Това предизвикало възмущение и започнали безредици. НКВД докладвал: „Виждайки колите, натоварени с лични вещи на служители от Народния комисариат на авиационната промишленост, тълпата ги заобикалила и започнала да отнема вещите“. В Ногинския завод работниците поискали от дирекцията да им предаде 30 тона спирт, който се съхранявал в склада. Директорът заповядал спиртът да се излее в канализацията.
Вечерта на 16 октомври започнал грабеж на магазините. „По опашките се бият, душат възрастни жени, младежи бандитстват, а милиционерите по двама, по четирима се шляят по тротоарите и пушат цигари“, пише журналистът Николай Вержбицки в дневника си. Милицията наистина предпочитала да не се намесва. Поне в първия ден на паниката – 16 октомври. Просто за самите милиционери било опасно. Всъщност, на 16 октомври Москва изпаднала в пълно безвластие.
Разбира се, не всичко било в черни краски. Московските младежи, които били смятани за разглезени и изнежени, масово се записвали в опълчението, отивали на фронта и там показвали чудеса от героизъм. Повечето от тях загинали – но, заедно с редовната армия, успели да спрат немците на около 25 километра от Москва.
Сталин не се евакуирал. Той попитал маршал Жуков, който отговарял за защитата на Москва, дали Червената армия ще съумее да удържи града. Жуков отговорил, че е напълно сигурен в това. Сталин обаче не бил напълно сигурен и заповядал да се състави план за изтеглянето на войските. За щастие, този план не се оказал необходим.
Още на 17 октомври животът в Москва постепенно започнал да се нормализира. Транспортът отново тръгнал, армейските и милиционерските патрули започнали да действат, а не да гледат отстрани. На 19 октомври Държавният комитет по отбраната приел ново постановление: „За въвеждане на обсадно положение в Москва и прилежащите й райони“. В него се казвало: „Нарушителите на реда незабавно да се привличат към отговорност с предаването им на Военния трибунал, а провокаторите, шпионите и другите агенти на врага, призоваващи за нарушаване на реда, да се разстрелват на място“. Не е известно колко нарушители са били разстреляни. Но се знае, че повече от 20 хиляди дезертьори и лица без документи били заловени от военните патрули и изпратени на фронта.
Сталин харесвал показните наказания заради тяхното профилактично въздействие. Но сега не ги приложил. Прекалено много хора трябвало да бъдат наказани, а в онзи исторически момент имало по-важни задачи. Той просто дал шанс на всички, които тогава се представили откъм не най-добрата си страна, да се поправят.
И изходът от битката за Москва показал, че вождът проявил твърде разумна сдържаност. Наближавал 7 ноември, както и събитието, в което никой тогава не вярвал, че ще се проведе – обичайният военен парад на Червения площад. Разликата от друг път била само в едно: че войските, които участвали в него, отивали право на фронта, за да спасяват Москва. И Москва била спасена.
Маршал Будьони приема парада през 1941 г. в Москва. – Уикипедия
След парада войските отиват на фронта – Уикипедия
Съветски зенитчици на покрива на хотел “Москва”. На заден план се вижда замаскираният Кремъл – Уикипедия
