Градът Тиахуанако или, по-точно, това, което е останало от него, се намира на 4000 м надморска височина, на 15 км южно от езерото Титикака в Андите.
Историята му все още е пълна с неясноти и загадки. За това способства и обстоятелството, че останалите от него развалини са доста малко. Това са няколко каменни идола и барелефи, разцепените Порти на Слънцето и разкопки на примитивни жилища. Но когато първите европейци го видели през ХVІ-ти век, той бил прочут сред околните индиански племена с огромните си каменни блокове, необикновени статуи, монолитните Порти на Слънцето и на Луната, пирамиди и дворци, които днес вече не съществуват.
Изследователите все още не могат да достигнат до твърдо мнение за началото на Тиахуанако. Някои го датират отпреди 15-17 хиляди години, други директно стигат до праисторията преди 250 хиляди. Най-скромните изчисления правят боливийски археолози, които се опират на метода с радиоактивен въглерод и твърдят, че раждането на легендарния град се е състояло около 300 години пр. Хр. Своя разцвет Тиахуанако достига в периода 700-900 г. сл. Хр., когато е столица на една от първите индиански империи в Андите – държавата Пукина. Днес на територията на древната Пукина се намират части от Боливия, Перу, Чили и Аржентина.
Легендата за сегашното име на града гласи, че когато владетелят Инка Капак си почивал сред развалините на безлюдния град, дотичал запъхтян пратеник с важни вести. Инката оценил по достойнство бързината и старанието на куриера и го удостоил с честта да седне до него, като произнесъл тържествено: „Тиа, уанако!“, което на езика кечуа означава: „Седни ти, който си бърз като гуанако!” – имайки предвид бързоногата лама гуанако. Така се родило днешното име на изоставения град. Според други тълкувания, обаче, името му означава „мъртъв град“ или пък „камък в центъра“ на езика на аймарите – според тях градът се намирал в центъра на света.
По неизвестни причини Тиахуанако бил напуснат от своите жители около 1150 г. Но истинското му разрушаване започнало през ХVІ-ти век, когато наблизо се заселили индианци от племето аймара. В продължение на 400 години древният град бил най-голямата каменоломна в Боливия. Разрушенията били тотални. През ХХ-ти век вече била напълно изчезнала сточната канавка, която служела за главен водопровод на града. Монолитната статуя на бога на гръмотевиците и бурите била разцепена на 4 части.
Отношението на боливийците към индианския град се променило едва в средата на 20-ти век, когато започнала трудоемка работа по реконструкцията му, резултатите от която вече са видими. Впечатляващи са стените с врязани в тях скулптурни каменни глави. На същото място, където стояла и някога, днес е възстановена 3-метрова статуя, наречена „Монолитът на Понсе“ на името на археолога, който я открил през 1932 г. Тя представлява човек с подобие на тюрбан върху главата и ръце на гърдите. В едната ръка археолозите разпознали типичен за Тиахуанако съд, наречен „керо“, а в другата – церемониален индиански рог от раковина.
За да влязат в реставрирания днес участък „Каласасея“, жителите на града преминавали през голяма каменна порта по монументално стълбище. Някои историци смятат, че това е част от двореца на правосъдието, описан от конквистадора Педро Сиеса де Леон, който се натъкнал на останките от цивилизацията на Тиахуанако през 1549 г.
Най-известната забележителност на Тиахуанако са „Портите на Слънцето“ – „Ити Пунку“, изсечени от цял 10-тонен блок вулканична скала андезит с размери 3 на 4 метра. Европейските изследователи в средата на ХІХ-ти век намерили този мегалит, лежащ на земята, разцепен и покрит с огромни пукнатини, които се виждат и днес. „Портите на Слънцето“ сега са поставени там, където са намерени, макар да се смята, че първоначално били другаде. Тяхната монументалност поражда въпроса, засега без отговор, как древните индианци са обработвали тази твърда скална порода, щом като, според археолозите, не са познавали метални инструменти.
Порта на Слънцето
Горната част на „Портите на Слънцето“ е украсена от богат барелеф, в чийто център се намира човешка фигура с голяма глава, заобиколена от ореол с 24 лъча. Всеки лъч завършва с глава на пума. Смята се, че фигурата изобразява главния бог на Тиахуанако – Кон-Тики Виракоча, със сълзи на лицето като доказателство, че могъщият бог е дарил влагата на земята, за да осигури реколтата по нивите на индианците. В ръцете си държи голям жезъл с глави на кондори. Статуята е доста повредена от времето и, може би, затова някои виждат в нея космонавт в скафандър. А в останалите 48 фигури на барелефа разпаленото въображение на любителите на алтернативната палеоистория разпознава архаичното животно токсодон, което е изчезнало от южноамериканските простори преди 13 хиляди години.
Жителите на Тиахуанако нямали писменост, поради което многобройните версии на древните перуански митове за града доста се различават помежду си. Но във всеки от тях се твърди, че във времената на вечния мрак от езерото Титикака излезъл богът Кон-Тики Виракоча и станал владетел на Тиахуанако. Той сътворил Слънцето, Луната и другите светила, а хората създал от камък. Своите каменни прародители индианците наричали с неговото име. Инките също изчислявали своята историята от ерата на Виракоча, като го смятали за свой праотец.
През 2000 г. развалините на Тиахуанако са включени в Списъка на световното културно наследство на ЮНЕСКО.
