Джанфранческо Поджо Брачолини е една от най-колоритните фигури на италианския Ренесанс от ХV-ти век. Неговите поклонници толкова се впечатлявали от него, че дори наричали това време „векът на Брачолини“ – което, разбира се, е силно преувеличение.
Той е роден през 1380 г. в Тера Нуова, малко градче близо до Флоренция. Поджо направил бърза кариера в папския двор, след което постъпил на служба при епископ Хенри Бофорт, брат на английския крал Хенри IV. През 1422 г. Поджо се завръща в Италия. Папа Мартин V го назначил отново на предишната му длъжност папски секретар.
Поджо знаел не само латински, но също гръцки и староеврейски. Той изучавал древността с истинска страст. Към края на живота си станал канцлер на Флорентинската република, написал весели „Фацетии“ (1450) и не много достоверна история на Флоренция.
Една от интересните истории, свързани с него, е откриването на основните произведения на римския историк Публий Корнелий Тацит (56-117).
Има доказателства, че творбите на Тацит са били познати както на съвременниците на историка, така и били широко разпространени 300 години преди рухването на Античния свят. Император Марк Клавдий Тацит (275-276), който твърдял, че е потомък на известния историк (впрочем, това се отхвърля от днешните изследователи), заповядал неговите творби да се съхраняват във всички обществени библиотеки на империята. Въпреки това, след падането на Западната Римска империя през 476 г. в продължение на 500 години името на Тацит било почти забравено.
Все пак, през ІХ-ти век във Фулдския манастир „Свети Бонифаций“ в Саксония – един от центровете на Каролингското възраждане, са били известни първите книги на неговите творби „Анали“ и „Германия“. През ХІV-ти век Джовани Бокачо, авторът на „Декамерон“, използвал ръкописи на Тацит в свои научни трудове. Смята се, че притежавал копие от тях. Самият Бокачо разказва, че по пътя към Неапол, в древния бенедиктински манастир в Монте Касино, в стая, която дори нямала врата, открил много ръкописи, оставени без никакъв надзор и покрити с дебел слой прах.
Така в началото на ХV-ти век били останали само една неясна легенда за великия историк и пламенно желание да се открият изгубените му творби.
Освен всичко друго, откриването им би било и много изгодно начинание в чисто финансов смисъл. Поджо Брачолини, който водел бурен живот (имал 14 извънбрачни деца) и винаги се нуждаел от пари, се заел с това.
През ноември 1425 г. Поджо съобщава от Рим с писмо на богатия книжар Николо, че се надява да получи от Германия определен брой древни ръкописи, включително „няколко произведения на Тацит“. Ръкописите трябвало да бъдат доставени от монах, помощник на Поджo. Развълнуваният Николо веднага се съгласил да купи ръкописите. Но търпението му било подложено на изпитания.
Поджо очевидно бавел случая, измисляйки си повече или по-малко правдоподобни предлози. Твърдял, че не притежава самия ръкопис на римския историк, а само каталог от ръкописи на един манастир, където сред други важни ръкописи бил включен и том на Тацит. Манастирът се намирал в град Херсфелд в Хесен, Германия, а Поджо познавал един тамошен монах. Освен това, в писмото се посочва, че монахът се нуждае от пари. Многозначително е обстоятелството, че манастирът в Херсфелд бил съсед на Фулдския манастир.
По настояване на Николо, Поджо му изпраща каталога от Херсфелд – но за учудване на флорентинския книжар, Тацит в него не се споменава с нито една дума.
А времето минавало. Накрая, на 26 февруари 1429 г. – три години и половина след първото писмо, Поджо съобщава, че монахът от Херсфелд пристигнал в Рим, но, уви, без скъпоценния ръкопис. Обаче Поджо бил изразил недоволство от монаха и той, страхувайки се да загуби покровителството на такъв влиятелен човек в Рим, бързо се върнал за ръкописа. Тъй като манастирът се нуждаел от благоприятно отношение към него от страна на висшия папски чиновник Поджо, Николо можел да бъде сигурен, че монахът ще се върне скоро, този път с ръкописа.
Тук кореспонденцията за придобиването на Тацит прекъсва, тъй като през лятото на 1429 г. Поджо и Николо се срещат лично в Тоскана.
От тази кореспонденция обаче става ясно, че вече разпространената новина за предстоящото откриване на Тацит била посрещната с недоверие от съвременниците. Раздразнен, Поджо написал на Николо: „Зная подигравателните песни, които се пеят за това, и откъде идват. Така че, когато Тацит пристигне, аз нарочно ще го скрия от всички“.
Разбира се, това било странен начин да се спрат клюкарските „песни“. Ако нещата са били съвсем чисти, тогава би било по-разумно ръкописът да се демонстрира на познавачи и се разкаже подробно как е бил открит.
Както и да било, но последните 6 от стигналите до нас книги на „Анали“, също и първите 5 книги от „История“ на Тацит, се озовали в ръцете на Поджо, а след това и на Николо.
Скоро копията се разпространили по библиотеките на монарси и благородници, които събирали произведения на древни писатели. Така Европа открила Тацит.
