Днешните историци констатират по време на Ренесанса също и възраждане на разузнавателните служби. Това била епоха на формирането на силни национални държави и създаване на абсолютни монархии, които притежавали материалните ресурси, за да играят важни политически игри в мащабите на цяла Европа. Тогава се зараждала днешната политика, свободна от религиозни, морални или други възпиращи принципи, като се вземали предвид само реалните интереси – достатъчно е да се прочете „Владетелят“ на Николо Макиавели.
Укрепяването на политическите органи на националните държави улеснявало борбата срещу вътрешните и външните врагове, като разширявало географския обхват на активната дипломация. Например, Ватикана имал навсякъде свои агенти. Другите държави следвали този пример. Например, секретарят на папа Адриан VI (1522–1523) шпионирал за посланика на Испания.
В условията на липса на регулярни транспортни връзки и нерядко на дипломатически и търговски отношения, разузнаването трябвало да събира не само тайна, но въобще всякаква необходима информация за дадена страна, включително географски данни, за политическата структура, икономиката и т. н. Шпионите се опитвали да узнаят броя и въоръжението на армиите, до получат сведения за финансите, външната търговия, силите и възможностите на различните феодални групи и т. н.
Трудностите при получаване на информация се криели в големите за онова време разстояния, в безбройните опасности по пътищата – морски и сухоземни, в незнанието на чужди езици, в препятствията при предаване на получената информация в центровете. Често разузнавачите изпълнявали дейности, които днес са задължения на посланици, консули, търговци, журналисти, географи, етнографи и икономисти.
Нерядко като цел пред разузнаването се поставяло предотвратяването на съюзнически отношения между две държави, враждебни на страната, на която служел даденият агент. За постигането на тази цел се използвали разнообразни средства – от дипломатически интриги до използването на отрова и кинжал.
Така например, през 1525 г. френският крал Франциск I бил пленен от главния си враг – испанския крал Карл V, и изпратен в Мадрид. Майката на Франциск – Луиза Савойска, която била регентка по време на неговото отсъствие, решила да сключи договор с могъщия турски султан Сюлейман, който воювал срещу Карл V в Унгария.
Но да се достигне до Константинопол не било лесно – испанското разузнаване полагало огромни усилия да залови пратениците на френската кралица. Все пак един от тях успял да стигне до турската столица и да предаде на Сюлейман послание от Париж. По този начин били предприети първите стъпки към френско-турския съюз, който по-късно изиграл сериозна роля в политическата и военна история на Европа.
През XVI век постепенно се утвърдило присъствието на постоянни чужди посланици в кралските дворове. Посолствата, естествено, се превърнали в центрове на разузнавателна дейност и контраразузнавателна дейност. Често дипломатите предавали един на друг получените секретни сведения. Например, испанският посланик при двора на английския крал Хенри VII получавал новини от испански дипломати в други страни – които предавал на английски придворни, а в замяна го снабдявали с тайна информация за Англия не само те, но и… самият Хенри VII. Тогава Англия все още била в мир с Испания. Вече по времето на Хенри VIII испанският посланик многократно прилагал изпитан метод за получаване на шпионски сведения – просто плащал пенсии на влиятелни придворни, които му давали информация.
Естествено, заедно с бързото развитие на шпионажа през XVI век., се усъвършенствало и контраразузнаването. През 1520-те години в Англия и Испания действали простичко – прехващали и залавяли писмата на чуждите посланици. По-късно обаче се научили да ги отварят незабележимо и копират, след което ги затваряли и изпращали до местоназначението им. Така противникът не разбирал, че са били в чужди ръце.
Дипломатическите куриери трябвало да пресичат територията на трети държави, чиито правителства често не можели да устоят на изкушението да се запознаят с тайната поща. Затова посланическите доклади се изпращали в няколко екземпляра по различни пътища с надеждата, че поне един ще стигне до адресата. Понеже знаели за прехващането на донесенията, посланиците често изпращали съобщения с умишлено неверни сведения за дезинформация на противника – като, разбира се, предварително уведомявали своето правителство за този трик.
Откриването на Америка дало голям принос за развитието на разузнаването. Испанците превозвали за Европа огромно количество злато от своите американски владения. Търговците и авантюристите от други европейски страни искали на свой ред да отмъкнат поне част от тази приказна плячка. Първи се поддали на изкушението френските търговци и корабособственици. Малко след испанското завладяване на Мексико французите започнали да организират пиратски нападения срещу испански кораби, превозващи злато от Америка до Испания. За да се бори с френските корсари, Мадрид трябвало да държи във френските пристанища Ла Рошел, Нант, Диеп тайни съгледвачи, за да получава новини за заминаването на пиратски кораби и за плановете на корсарите.
Лошият пример е заразителен: същото започнали да правят Англия и Холандия, като обаче обвили това в религиозна обвивка – под формата на борба на протестанти срещу католици. Затова английските и холандски агенти наводнили испанските пристанища в Америка – и протестантските пирати редовно разполагали с точни сведения кога „златните галеони“ вдигат платна за Европа.
