Войната за испанското наследство, която бушувала в Европа и американските колонии на Англия и Франция в продължение на повече от дузина години (1701-1714) не само променила политическата карта на континента, но и преобразила военното дело от онова време.
Испанската война била запомнена не само с продължителността и трудностите си – но и с блестящите операции на велики пълководци и с героизма на обикновените войници. Какво се случило в началото на ХVІІІ век по европейските бойни полета, които променили цялата история на военното дело и изкуство?
Тогава пълководците и монарсите за пръв път се натъкнали на такъв впечатляващ размах на бойните действия. Войната се водела едновременно на три континента, дори в колониите, макар там военното напрежение да било далеч по-малко впечатляващо.
От друга страна, новите хоризонти разкрили безпрецедентни възможности за стратезите: понякога, за да се повлияе на армията на противника, било достатъчно да се създаде заплаха на съседния сектор на фронта, което принуждавало вражеския военачалник да се оттегли от подготвените позиции и да промени плановете си.
Това се усетило още повече на по-ниско, оперативно ниво: в хода на бойните действия се открила епохата на т. нар. „галантни“ или „кабинетни“ войни. Изкуството на пълководеца сега все повече се отнасяло за способността да заеме изгодна позиция, да защити линия от укрепления или естествени прегради и да осигури на армията си непрекъснато снабдяване с доставки, като същевременно пресича вражеските линии за снабдяване. Тази стратегия на изтощение, която с основание била критикувана по-късно, все пак дала позитивни резултати, защото позволила да се избегнат големи сражения и масови кланета.
На бойното поле възникнали не по-малко промени, отколкото в кабинетите на пълководците. Именно по време на войната за испанското наследство окончателно се утвърдили линейните тактики, като унищожили старите традиции, останали чак от ХVІ век. Така, например, в началото на ХVІІІ век линиите на батальоните и ескадроните се превърнали в основния и единствен начин за водене на сражение. Започнали да изобретяват сложни строеве и нови пехотни видове, предназначени да решават цял спектър задачи, нехарактерни за линейните части.
През годините на войната дялът на кавалерията в армиите непрекъснато намалявал и пехотата окончателно се превърнала в основния род войска, способна да решава всякакви тактически задачи. Ако се отчете и това, че значителна част от кавалерията били драгуни, които все още запазвали значението си на „пехота, качена на коне“, тогава може да се разбере защо някои експерти наричат първата половина на ХVІІІ век „време на упадък на кавалерията“. Една от причините за това е рязко увеличеният мащаб на войната: числеността на кавалерията почти не се променила, докато броят на новосформираните пехотни полкове наброявал десетки и стотици. Много по-лесно и евтино е да се вербува и обучи батальон пехотинци, отколкото да се сплоти конен ескадрон. Освен това, особеностите на театрите на военните операции направили пехотата по-полезна, особено след като обикновеният стрелец вече имал начин да се предпази от конни атаки, без да прибягва до прикритието на пикинери (копиеносци) или крепостна стена. Това била друга важна стъпка към преобразуване цялата военна система в началото на ХVІІІ век.
Въпросът бил, че в края на ХVІІ век бил изобретен нахлузеният щик, който можело да бъде прикачен към мускет, без да се губи способността за стрелба. Това не можел да си позволи пехотинецът, въоръжен с багинет (байонет). Причината била проста: багинетът се вкарвал в самото дуло на пушката. Въвеждането на това изобретение повлякло няколко важни последствия.
Първо, пехотата вече не се нуждаела от помощта на пикинери (копиеносци с дълги копия – пики), които да я пазят от конни атаки, както през ХVІ век. Така в началото на войната за Испанското наследство пехотата във всички армии окончателно се отказва от използването на копия и пики. Дори легендарните испански терции, швейцарските и германските наемници вече не използвали копия – сега мускетът царувал навсякъде. Станало по-лесно да се отблъскват конни атаки: батальонното каре, настръхнало с щикове и постоянно бълващо огън, станало практически неуязвимо дори срещу най-добрата конница.
Паралелно с въвеждането на щикове се подобрила тактиката за стрелба на батальона, изискваща внимателна подготовка на личния състав и хладнокръвни офицери, които да изберат най-подходящия момент за решаващ залп и преминаване към ръкопашен бой. За оптимално разстояние се считало 45-55 метра, но най-добре било да се принуди врагът да стреля пръв, а след това да бъде разстрелян в упор.
По време на войната за Испанското наследство механичното изпълнение на действия от всеки отделен войник се превърнало в основното нещо, което се изисквало от него – но затова пък командирите на роти и батальони трябвало да знаят и могат повече от своите предшественици в миналото.
Стереотипното представяне на битките през ХVІІІ век като престрелки между две батальонни линии, обвити в дим, датира именно от Испанската война. И ако пехотата в хода на войната безусловно се превърнала в основен и самодостатъчен род войска, то артилерията тепърва започнала своя възход към новия си статут на „бог на войната“. Оръдията все по-често започнали да се групират в батареи. При това ги поставяли в специални полеви укрепления, действащи като вид бастиони или крепости върху самото бойно поле. Войските вече прекарвали много повече време в окопите, отколкото на самото бойно поле.
Обсадите – постоянни спътници на всяка кампания, били истински бич на Испанската война, защото превземането на модерна за онази епоха крепост изисквала определена методология и издръжливост. Трудно е да си представим – но тогава на една голяма битка се падали по 20, 30 или дори 50 обсади на градове и крепости!
–
